сряда, 8 октомври 2014 г.

"Чужденци"-те на Петьоц

         Дни като вчерашния, срещи като вчерашните, новини като вчерашните ме карат да се съмнявам в хората. Под езика ми се разтваря твърда капсула погнуса, която не съм погълнала по собствено желание. Накрая сама си присядам . Защото и аз съм човек. А добротата ми все някога ще подлежи на оспорване.
         „Чужденци“ на унгарския автор Андраш Петьоц би трябвало да е вдъхновена от едноименното произведение на Албер Камю, би трябвало да е екзистенциалната драма на осемгодишната Анна и нейната майка. А всъщност се оказа една ежедневната история на тъгата (може би главно женската и детската), повтаряща се през десетилетията и сменяща единствено фона на обстоятелствата.
         Подзаглавието „(Тридесет минути преди войната“) разкрива времето на развитие на фабулата (макар никъде да не се конкретизира коя от двете световни войни). Елементът на гадаенето в началото е неизбежен и съвсем съзнателно търсен. Защото Анна и майка й са бегълки. И като такива се превръщат в жрици на Лъжата. Защото само скриването на истината е начинът, по който двете могат да оцелеят, местейки се от място на място и изсънуващи нови и нови автобиографии.
         Казвам „фабула“, а такава почти липсва. Времето преди война е затишие пред буря. Застинала повърхност, под която вилнеят теченията на смъртта.
         Чаша вода.
Слада я на камъка, току до някакво жълто цвете. Навярно хризантема.
Би могло да е и хризантема. Не знам.
Не познавам цветята. Познавам теменужките, и кокичетата също. За хризантемата знам, че е жълта. Затова мисля, че това тук е тъкмо хризантем. В края на краищата е все едно. Бели цветя, жълти цветя, лилави цветя. Всички са все цветя. Едните – малки, другите – големи. В това е разликата.
         Така започват „Чужденци“. Равният, в моята глава почти напевен и меланхоличен тон на творбата продължава до самия й край. А той е предвидимо трагичен по един ужасно плашещ начин.
         Майката (която остава обозначена единствено и само с родителската си титла до страница последна) и Анна най-после пристигат в град, който им предлага относително спокойствие пред картината на затварящите се граници. Войниците винаги  ги пазят, така поне така си налага да мисли жената. За момичето действителността е малко по-различна. Особено след опита на Юрий преждевременно да поиска цената, която повечето жени по това време плащат за сигурността си. Изумително, нали, как физическите нужди винаги взимат връх, дори да са противоестествени. Човещинка или погнуса от желанията.
         Сред страниците ще се срещнете с Амели и баба й, пианистката  и Слабото момиче. И онези мистични варвари – чужденците, които се обличат различно, говорят различен език и все пак накрая се оказва, че са по-близки от всякога.  И за чуждите демони в самите нас, хората. Експлозия след експлозия отнемат на Анна късчета живот под формата на хора. Докато не се стига до тези тридесет минути преди войната.
         Трябва да съм искрена, ако не бе изказването на Имре Картес („Тази книга - „Чужденци“ - те кара да я прочетеш на един дъх...“) навярно нямаше да достигна до нея. Естествено, не мога да кажа, че творбата е особен оригинална, но простотата на изказа наистина те кара да я прочетеш на един дъх, а душата ти се изпълва с най-тъжната поезия на света – тази, която никак не е красива,а е цинично-болезнена. Забележително е как автор от мъжки пол успява така реалистично да пресъздаде мислите и светоусещанията на едно момиченце. Стилът е изчистен, без гръмки думи и изрази и същевременно с това стискащ за шията и оставящ черно-бели следи по нея. Като стар ням филм, от който дълго не можете да заспите.
„Бабка каза още и че всичко ще става по-зле. Че сега вече действително няма изход. Да, така каза. И каза също, че скоро ще умрат страшно много хора. Кaза, че има само страдание, болести и смърт. И че няма нищо добро в живота. Много е сърдита напоследък баба ми.“
„Аз наистина вече много очаквам това. Имам предвид, да мога да ходя.
Не е добре вечно да лежиш в леглото“
Така звучат „Чужденци“. Твърде болезнено. Твърде ежедневно и все пак отнесено-меланхолично и размиващо границите между реалност и фикция.
След книгата оставате сами. Много сами.

И е тихо.

0 коментара:

Публикуване на коментар