Все пак съществуват няколко особени факта, които не могат да
бъдат оспорени ( подчертавам – в ареала на собствените ми възприятия):
1. Зейди
Смит е голяма. Толкова голяма, колкото са и метафорите, използвани от нея.
Когато си чернокожа англичанка на 21 едва ли някои очаква от теб величини. Но
когато издателство само ти предлага да финансира по-нататъшното ти писане, това
значи нещо. Дали образованието в „Кеймбридж“ е оказало влияние, или Смит го
дължи на собствено(ръчно) разгръщане на потенциала си, това може да гадаем и
никога да не разберем. Но: „Бели зъби“ се оказва едно от 100-те предложения на
„Таймс“ за англоезични романи от 1923 до 2005 г.
2. Въпреки
всички хвалебствия, нещо липсва в рецептата й. Пълното удоволствие и смазване
след прочит на книгата остава terra
incognitа.
„Бели зъби“ изпраща заявка за величествена сфера, но не завършва кръга,
очертаващ романа.
По
същество, книгата е имигрантски роман, роман на поколенията, хумореска и
социална сатира и междувременно – история за живота такъв, какъвто е в днешна
Англия (без да твърдя, че съвсем знам какъв е).
Зейди
Смит изгражда модел на смесена общност, където шестима родители отглеждат заедно седемте си деца, шест момчета
и едно момиче. А в един момент сякаш абсолютно естествена се оказва загубата на
контрол върху живота на отрочетата.
Историята
започва с Арчи. С Арчи, който поправя прахосмукачката, за да събере отломките
от личния си живот. От полудялата си жена, от погледите, на роднините италианци,
изпълнение с укор. С Арчи, който е извадил грешния живот от гардероба си,
докато не се запознава с Клара – отгледана от религиозни родители и търпяла
редица гимназиални кошмари поради което. Арчи има приятел на име Самад,
споделил с него военни мигове на българо-гръцката граница. Самад е от Бангладеш
и е женен за Алсана - обещана му още
преди раждането й. Животът на двете семейства по естествен път изтича в тази на
техните деца. И фабулата поема съвсем нов дискурс. За да завърши картината Зейди
Смит поръсва „Бели зъби“ и с появата на семейство Чалфън – карикатура на
типичното английско семейство, с
реализирани родители, изрядни взаимоотношения и гениални деца. Но както сами
знаете – перфектни семейства няма.А в центъра на всичко величествено стои...
изненада: една генномодифицирана мишка.
За тази книга не може да се пише еднозначно. Няма как да
я дишаш равномерно. Защото тя е експеримент, който жонглира с дъха ти. Изпуска
го, а след това отново го вдига, връщайки и теб към живота. На моменти скучна,
на моменти завладяваща – такава е Зейди Смит в този си роман. Подобна на самото
съществуване – вдишване и издишване, виталност и сивост. И едни бели зъби.
Странното
е, че ще забравите, че четете авторка. Как момиче в своите двадесет пише за мъж
на петдесет така убедително? Не знам. Не зная дали и вие ще го разберете.
Странното
е, че липсва експресивността и лиричните отклонения, типични за младостта.
Всяка дума тежи на мястото си и сякаш е узряла там точно на време. Изреченията
на Смит са стегнати, изчистени откъм украса. Няма кич, а само (на моменти дори
прекалена) нормалност. После идва някоя метафора като любимата ми с грешния
живот. И ти си отново завъртян в лудешки танц на тъмно. Какво виждаш, виждаш ли
конците, оплели ръката ти, виждаш ли невидимите окови на обществото, в което
живееш? Само по едните зъби ще се познаеш. Но при героите не Смит понякога и те
остават неразличими в мрака.
Това,
което ми липсваше – интимност. Сякаш писателката се е страхувала да остане
съвсем насаме с образите, които е създала. Или нарочно се е превърнала в
студена английска лейди, която спуска желязната си завеса пред емоцията.
Все
пак, „Бели зъби“ е мащабно (повтарям се) събитие на фона на нивото на
световната литература в момента. Ежедневен роман като „Свобода“ на Франзен,
който обаче е способен с ироничната си усмивка да те вкара в екзистенциалната
драма на Разколников по един много лек и полегат начин. Без стръмния път
надолу. И с елегантен захап. Правя уговорката, че романът би бил по-далечен на българи, незапознати с английския манталитет и че на мен далеч повече ми допадат открито меланхоличните произведения на испанската или източноевропейската школа.
Безспорно
адмирации заслужава и Невена Дишлиева-Кръстева, чийто превод ме накара веднъж
да отворя тълковен речник и поне три пъти да записвам в Специалната си тетрадка
изречения.
Корицата,
скъпи Жанетци, колкото и да обичам вашите облекла, които избирате за книгите,
този път не ме грабна. Но в крайна сметка тя отразява реалистично нивата на
романа. И е безспорно по-добра от английската версия.
И
така. Ако сте харесали „Мидълсекс“, „Бели зъби“ ще ви хареса още повече. Ако
пък не сте, то романът поне ще ви накара да пратите душата си на зъболекар. И
да тествате виждате ли негърските си зъби на тъмно. Така че... имате цели 624
страници дихание да се разкриете.
Още:
Коментари
Публикуване на коментар