четвъртък, 9 октомври 2014 г.

Как са вашите "Бели зъби" след захапката на Зейди Смит

     
   След като „Мидълсекс“ на Юдженидис ме хвърли в пропастта на дилемите, „Жанет 45“ ми предлагат ново предизвикателство за ума. „Бели зъби“ на Зейди Смит е също толкова мащабно произведение (624 страници), което се оказа трудоемко не толкова поради броя на страниците си, колкото заради остатъчното чувство след него.
         Все пак съществуват няколко особени факта, които не могат да бъдат оспорени ( подчертавам – в ареала на собствените ми възприятия):
1.     Зейди Смит е голяма. Толкова голяма, колкото са и метафорите, използвани от нея. Когато си чернокожа англичанка на 21 едва ли някои очаква от теб величини. Но когато издателство само ти предлага да финансира по-нататъшното ти писане, това значи нещо. Дали образованието в „Кеймбридж“ е оказало влияние, или Смит го дължи на собствено(ръчно) разгръщане на потенциала си, това може да гадаем и никога да не разберем. Но: „Бели зъби“ се оказва едно от 100-те предложения на „Таймс“ за англоезични романи от 1923 до 2005 г.
2.     Въпреки всички хвалебствия, нещо липсва в рецептата й. Пълното удоволствие и смазване след прочит на книгата остава terra incognitа. „Бели зъби“ изпраща заявка за величествена сфера, но не завършва кръга, очертаващ романа.
По същество, книгата е имигрантски роман, роман на поколенията, хумореска и социална сатира и междувременно – история за живота такъв, какъвто е в днешна Англия (без да твърдя, че съвсем знам какъв е).
Зейди Смит изгражда модел на смесена общност, където шестима родители  отглеждат заедно седемте си деца, шест момчета и едно момиче. А в един момент сякаш абсолютно естествена се оказва загубата на контрол върху живота на отрочетата.
Историята започва с Арчи. С Арчи, който поправя прахосмукачката, за да събере отломките от личния си живот. От полудялата си жена, от погледите, на роднините италианци, изпълнение с укор. С Арчи, който е извадил грешния живот от гардероба си, докато не се запознава с Клара – отгледана от религиозни родители и търпяла редица гимназиални кошмари поради което. Арчи има приятел на име Самад, споделил с него военни мигове на българо-гръцката граница. Самад е от Бангладеш и е женен за Алсана  - обещана му още преди раждането й. Животът на двете семейства по естествен път изтича в тази на техните деца. И фабулата поема съвсем нов дискурс. За да завърши картината Зейди Смит поръсва „Бели зъби“ и с появата на семейство Чалфън – карикатура на типичното английско семейство,  с реализирани родители, изрядни взаимоотношения и гениални деца. Но както сами знаете – перфектни семейства няма.А в центъра на всичко величествено стои... изненада: една генномодифицирана мишка.
За тази книга не може да се пише еднозначно. Няма как да я дишаш равномерно. Защото тя е експеримент, който жонглира с дъха ти. Изпуска го, а след това отново го вдига, връщайки и теб към живота. На моменти скучна, на моменти завладяваща – такава е Зейди Смит в този си роман. Подобна на самото съществуване – вдишване и издишване, виталност и сивост. И едни бели зъби.

Странното е, че ще забравите, че четете авторка. Как момиче в своите двадесет пише за мъж на петдесет така убедително? Не знам. Не зная дали и вие ще го разберете.
Странното е, че липсва експресивността и лиричните отклонения, типични за младостта. Всяка дума тежи на мястото си и сякаш е узряла там точно на време. Изреченията на Смит са стегнати, изчистени откъм украса. Няма кич, а само (на моменти дори прекалена) нормалност. После идва някоя метафора като любимата ми с грешния живот. И ти си отново завъртян в лудешки танц на тъмно. Какво виждаш, виждаш ли конците, оплели ръката ти, виждаш ли невидимите окови на обществото, в което живееш? Само по едните зъби ще се познаеш. Но при героите не Смит понякога и те остават неразличими в мрака.
Това, което ми липсваше – интимност. Сякаш писателката се е страхувала да остане съвсем насаме с образите, които е създала. Или нарочно се е превърнала в студена английска лейди, която спуска желязната си завеса пред емоцията.
Все пак, „Бели зъби“ е мащабно (повтарям се) събитие на фона на нивото на световната литература в момента. Ежедневен роман като „Свобода“ на Франзен, който обаче е способен с ироничната си усмивка да те вкара в екзистенциалната драма на Разколников по един много лек и полегат начин. Без стръмния път надолу. И с елегантен захап. Правя уговорката, че романът би бил по-далечен на българи, незапознати с английския манталитет и че на мен далеч повече ми допадат открито меланхоличните произведения на испанската или източноевропейската школа. 
Безспорно адмирации заслужава и Невена Дишлиева-Кръстева, чийто превод ме накара веднъж да отворя тълковен речник и поне три пъти да записвам в Специалната си тетрадка изречения.
Корицата, скъпи Жанетци, колкото и да обичам вашите облекла, които избирате за книгите, този път не ме грабна. Но в крайна сметка тя отразява реалистично нивата на романа. И е безспорно по-добра от английската версия.
И така. Ако сте харесали „Мидълсекс“, „Бели зъби“ ще ви хареса още повече. Ако пък не сте, то романът поне ще ви накара да пратите душата си на зъболекар. И да тествате виждате ли негърските си зъби на тъмно. Така че... имате цели 624 страници дихание да се разкриете.

Още:




0 коментара:

Публикуване на коментар