Погнусата живее във "Вила с басейн" от Херман Кох

Започвам това ревю без изобщо да знам накъде ще потегли то. Използвам методиката на един автор, с когото се срещнах тази вечер . Не, не с книгите му, а с него самия.

На беседата с Херман Кох в книжарница „Хеликон“ тази вечер се пукаха шевове. Освен на пълната зала, така и на завесите, които обикновено скриват от читателския поглед личността на автора, особено ако не е от родната страна и не се засичате случайно в подлеза на Софийски университет. И мога да ви гарантирам, че представянето бе прекрасно. А Кох изглеждаше повече от миличък (макар че след прочита на романите му  човек няма как да няма едно наум с този човек).

Преди време се сблъсках с „Вечерята“ (ИК ‚,Колибри“, 2014). Много преди превода. Сега, обаче, отложих прочита си на „Вила с басейн“ (ИК „Колибри“, 2014) до излизането на българската версия. А това ревю – до час след срещата.

Трябва да призная, че стилът психотрилър не е моят. Но „Вечерята“ има своята социална тежест, която задоволи читателския ми глад.“Вила с басейн“, обаче, е много по-добрият избор. Не само защото също като „Вечерята“ се прелиства сякаш за миг и сама, с помощта на невидими сили, но и защото е много по-плътна и наситена.

Ако съдя по изказването на холандския автор, че не обмисля героите си преди да започне да пише, то тогава в началото на романа явно емоцията, която го е обладала е била първичното и най-чисто усещане на погнуса. Погнуса от човека като физика, погнуса от анатомията ни и свикналостта ни с нея.

Главният герой Марк във „Вила с басейн“ е семеен лекар. От онези семейни лекари, които имат малко, но отбрани клиенти. От онези лекари, които са дотолкова овладяли тялото и духа си, че могат да изградат перфектни образи. Рецептата за успеха е лесна – 20-минутен преглед, оставяне на пациентите да говорят за болежките си и мисленото отнасяне някъде.Както сам отбелязва – хората често бъркат отделено време с внимание. Ако се замислите, дори и на български не правим честа разлика.

Марк няма да ви стане симпатичен на страница номер едно. Ще ви натовари с усещането си на отвращение.  Появата на семейството му на сцената – жена му Каролине и двете му дъщери – Юлия (13г.) и Лиза (9г.) – ще промени мнението ви. Защото Марк оставя впечатлението на здраво стъпил на земята семеен мъж и грижовен баща. Чаровник, мъничко ревнив, но и незагубил инстинктите си.

Втора книга на Кох започва да разлиства фабулата си отново при срещата на две семейства – това на Марк и това на неговия неприятен, но много известен пациент –  театралния актьор  Ралф. Жената на Ралф, Джудит, е плячката, която приковава погледа на ловеца, спящ  в лекаря. И този нагон е преломната точка, която преобръща живота на семейството завинаги. Защото Марк приема поканата на Ралф да им отидат на гости за част от ваканцията в тяхната вила. С басейн. Каролине се възпротивява, несигурна от разсъбличащите я погледи на актьора. Животинските нагон и жестокост, които се крият в тях. Но момиченцата си допадат с двете момчета на семейство Майер и решението е взето.

Още в началото на романа Марк споделя, че  е убил Ралф. Не поради лекарска грешка. Та, това е развръзката на романа. Но защо се стига до нея ще ви се наложи да откриете сами, инак четенето на психотрилъри става само по себе си безсмислено.

Героите на Кох вървят самостоятелен път. Те се развиват по начин, сякаш  неочакван и за самите тях. Освен  Лиза, Каролине, малкия Томас както и майката на Джудит – Вера, сякаш никой от замесените в романа не може да бъде определен като изцяло добър (или пък изцяло лош). Дори и при гореспоменатите симпатиите са почти условни. Защото автора разголва процеси в съвременното общество, които водят до болезнено ожесточаване в световен мащаб. Ако когато бях на девет говорих като Лиза на баща си, навярно родителите ми съвсем нямаше да са така либерални, колкото са Марк и Каролине. Не че моите не са, не ме разбирайте погрешно. Но  един безкраен егоизъм и една липса на чувствителност лъхат от всеки един от персонажите. Образите са абсолютно убедително изградени, а погнусата от постъпките на някои от тях ще ви задуши съвсем неочаквано. Усещане за свободно плуване и как някой започва да ви дави.

Действието се развива плавно, логично, мистерията се запазва почти докрай, а причината за убийството е повече очаквана и въпреки това елементът на изненада остава с разкриването на цялата истина.

Езикът на Кох е лек. Романът е бързочетивен, за което със сигурност е спомогнал и прекрасният превод на Мария Енчева. С пълно право към Кох бе зададен въпрос дали смята, че преводачът е и съавтор на една книга. Енчева определено заслужава подобно звание.

 „Вила с басейн“ е добро четиво, което ще ви отнеме около 3-4 часа, ще ви стисне с хищните си нокти, ще ви замисли за това колко ужасни са хората и колко фатални могат да бъдат извършените от тях дела, за да запазят тленното си. С характерния си черен хумор Кох дърпа невидимите конци на низките страсти на героите си, за да ги остави на финала оголени и раздрани до кръв. Без да ги осъжда. Присъда няма.

Съвсем не съм съгласна със сравнението на писането на Кох с това на Достоевски. Съвсем не съм. Уелбек, да, може би донякъде и без мизантропията. Главно заради усещането за погнуса. Но Достоевски в никакъв случай. Въпреки това  „Вила с басейн“ е една от книгите, които по един доста по-лек начин ще ви накара да се срамувате. От това, че сте човеци. И все пак да разберете, че всичко, което Кох описва, е просто нормално. Защото сякаш светът така е устроен.