Трябва да се върна при морето. Да се скрия в нишките му.
Да пресоля чувствителността си, за да си припомня нещо, а да забравя друго.
Обещавам преди да го направя да ви напиша писмо. Като това:
Ото, пишеше върху листа
със синьо мастило,
Аз заминавам. Отивам да
видя океана.
Не се тревожи, оставям
ти пикапа. Ще вървя пеша.
И ще се помъча да не
забравя да се върна.
Твоя (завинаги) Ета
Образите на героите са ясно изградени и убедителни. Изградени от своите
болки и малки човешки радости. От търпението и мълчанието. Фабулата се развива
плавно, дори може би леко мудно, което може да ви изиграе лоша шега. Но
отегчение няма да срещнете, защото най-вероятно вече ще сте започнали да
размишлявате какъв дар бихте отнесли вие на океана. Може би някъде из лутането
си, ще преоткриете и себе си. И ще усетите ценността на мълчанието и на късите
изречения.
Признавам си. Понякога съм
романтична. И защото навярно съм (не)възрастна и годините нямат значение, „Ета,
Ото, Ръсел и Джеймс“ ми бе полезно пътуване към друго мое аз. Спокойното и
тихото. Макар това да не е най-великата книга на света, ефирността на
историята, красотата на книжното тяло, дело на ИК ,,Милениум“, и фактът, че морето на душата ви навярно ви е
залипсвало, романът ще ви погали, потупа по главата и ще ви обгърне с топлина.
Както мила баба или грижовен дядо своето малко внуче.
Други:
Коментари
Публикуване на коментар