Картографията на изчезването - „Дора Брюдер" от Патрик Модиано

         Съвсем неочаквано за мен носителят на Нобеловата награда за литература тази година бе френският писател Патрик Модиано. Навярно от предното изречение лъха на незапознатостта ми с творчеството му. Затова излизането на „Дора Брюдер“ и „Сватбено пътешествие“ под логото на ИК „Колибри“ се оказа съвсем навременно.

      

            Привлечена от прекрасната корица на „Сватбено пътешествие“, дело на Капка Н. Кънева, все пак първо се впуснах в романа издирване „Дора Брюдер“. Позволявам си да използвам термина „издирване“, тъй като въпросната книга ще ви постави именно в позицията на един своебразен разследващ.

         ПАРИЖ. Издирва се младо момиче, Дора Брюдер, 15-годишна, висока 155 сантиметра, с овално лице, сиво-кестеняви очи, сиво спортно манто, тъмночервен пуловер, морскосиня пола и шапка, кафяви спортни обувки. Всички сведения за момичето изпращайте на г-н и г-жа Брюдер, бул. „Орнано“ 41, Париж.

         Париж – онзи Париж, който не е град на любовта, а сянка на угрозата. Втората световна война не чука на вратата. Тя я разбива. И нахлува в живота на многото Дори Брюдер –  хилядите евреи с различни имена, но със сходна незавидна съдба по време на окупацията на Франция.

Дора изчезва. И не е ясно дали е разбрала кога са заловени родителите й. Какво се случва с тях. Изчезва и разказвачът на Модиано. По стъпките си наобратно към миналото.

„Дора Брюдер“ е написано телеграфно съобщение, изпратено от друг свят. Сякаш се ровите незабелязани от никого в дневниците на разследващ детектив. Повествованието е в аз-форма, но това не означава, че ще успеете надникнете в света на разказващия. Напротив, той се отдалечава от себе си и се приближава все повече към Дора. Към аутодафетата, към лагерите на смъртта, към тишината и нужната забрава – лек срещу ужаса.

При Модиано любовта е положена в улиците, скрита зад номерата на къщите, в точното ориентиране по паралелите. Героят му не търси любим човек, не търси истината за съдбата на близък. Отчуждеността му от обекта на желание, обаче, сякаш го привлича още повече към разкриването на събитията от чуждото минало.

При това тук еврейският казус не е пресъздаден през погледа на хилядите пострадали. Не е пресъздаден през погледът на изгубената Дора. А на причинителите на страданията. На страхуващите се от авторитета и издирващи жълтите звезди:

„Именно тези, които е трябвало да ви търсят и да ви открият, са попълвали формуляри, чрез които да изчезнете още по-безследно – този път завинаги“.

Признавам, че тази своебразна картография на изчезването не ми бе по сърце. Предпочитам повествование от типа на „Доброжелателните“ на Джонатан Лител или пък на „Нацистът и фризьора“ – книги, посветени на ужасите на Втората световна война, но емоционални. Крайни. И крещящи. А стилът на писане на Модиано е тих, суров и лишен от оценки. Именно тази му характеристика, обаче, го прави устойчив. И подобен на едно от онези прецизни напомняния  какво не бива да забравяме, които в даден момент се оказват животоспасяващи.