вторник, 4 ноември 2014 г.

От другата страна на огледалото - "Крадлата" от Сара Уотърс

Oт онези романи, които те пренасят във времената на огромните рокли, мрачните приказки, буклите и големите надежди. Такъв роман е „Крадлата“ на Сара Уотърс (ИК „АлтерА“, 2014).
Такъв – погледнат накриво, отворен с недоверие. И после оставящ ти усещането, че e изтъкан от фина чувственост. Защото често се забравяме. Докато не се срещаме с огледалния си образ.
От двете страни на огледалото в „Крадлата“ стоят Сюзан и Мод. Сюзан – отгледано в бедните лондонски квартали в компания на престъпници и джебчии сираче, все пак докоснато от майчина любов в лицето на жената, грижеща се за нея – и Мод  – също сираче, живеещо в мрачната къща на странния си чичо. Пътищата на две толкова различни момичета се пресичат, когато в историята се намеси мъж. Красив. И користен. Сюзан влиза в ролята на  слугиня на Мод, а целта е прелъстената любов и подареното богатство. Постепенно, обаче, палачът и жертвата се сближават и Сюзан и Мод се оказват стъпващи по тънкото бръснарско ножче на приятелството и съчувствието.

ТИ БЕШЕ смъртта ми:теб успях да задържадокато всичко друго ми се изплъзваше.
                                                      (Паул Целуан, превод: E.A.Видински)

Доколко двама души могат да се сближат, контактувайки един с друг, колко много струва да обичаш и да преодолееш страха си и Дали душата казва повече от шепота на всички свои части? „Крадлата“ на Сара Уотърс обхваща цялото това море от емоции в 680 страници.
Дъното на тази книга е жадно – в него ще срещнете криминален момент, интимности, но и много тъга и романтизъм, де факто всичко, което може да поискате от книга, която да ви отнесе. Малко муден е само краят на романа, в който няма толкова действие. Сякаш Сара Уотърс е искала да побере всички възможни тонове в този роман, но гласът му се схваща от говорене и се плаши да те докосне. Защото ще счупи нещо, скрито много дълбоко.
Фабулата се развива логично и като изключим горната забележка, умението на Уотърс да сменя толкова плавно маските на „Крадлата“ е впечатляващо. Сюжетните обрати са на място, читателското внимание остава неизгубено в небитието, а гледните точки винаги са повече от две. Образите на героите са изградени стегнато, но достатъчно задълбочено – като огледалото в очите на другите.

         „Приличаше на мляко – прекалено бледа, прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана.”

Започнах „Крадлата“ с големите надежди на спомените от Дикенсовите романи. И се оказа, че тя е една доста симпатична сродна душа на „Приключнията на Оливър Туист“ (може би заигравката с пиесата на страница номер едно съвсем не е случайна, както и редица други връзки, които ще ви изненадат).
А след края на книгата разбирам какво е настоящето, това мъчно време: един чист къс мъчителност. И трае. Защото финалът е тих. И трябва да го понеса.













0 коментара:

Публикуване на коментар