четвъртък, 11 декември 2014 г.

На едно писмо разстояние със „Скъпа госпожо Шуберт" от Ева Липска

         Скъпа госпожо Липска,
Аз съм от поколението, което не помни много неща. Което само слуша за тях и си представя. Но хората невинаги се делят на поколения, а просто на хора и психологически пространства. И когато се делим на хора, лесно е да Ви разпозная. Ориентирам се по топлината на ръката Ви и усмивката Ви в момента, в който си тръгвахте от „Чаената фабрика“ миналия понеделник, в момента след бягството Ви в Пловдив. Сама дойдохте, а аз от страхопочитание дори не се наредих на редицата за автографи. Неудобно ми бе да прекъсвам простичкото Ви радостно присъствие там.
Все пак, аз от две седмици стискам „Скъпа госпожо Шуберт...“ (Издателство за поезия  „ДА“, 2014“, чудесен превод на Вера Деянова) – такава, безавтографена. И макар езиците да ни делят и Вие никога да не прочетете това ревю/писмо/словоизлияние, трябва да знаете, че Вие ме спасихте. И студът на думите и на младостта ми (в Европейския съюз) придоби друго значение.
Има една дума, която може да опиша поетиката на „Скъпа госпожо Шуберт“  и тя е аристократизъм. Аристократизмът като състояние на духа е рядко срещано явление. Наред  с поетиката, с играта на думите на поезията в тази стихосбирка се нарежда и етиката. Етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото.
Как да се влезе в историята, скъпа госпожо Шуберт?С щурм, като тираните? На пръсти, като поетите?Да й се ръкопляска, когато изпълнява на бис желаниятана публиката? На коя от публиките? С мълчание,когато изпраща като шпиони случайността и жребия?Може ли да се излезе от нея? Опарилият се пожар
Се удря по огненото чело.                („Историята“)
Поезията Ви, скъпа госпожо Липска, ме приобщи към една обща история, изгубена в лабиринта на времето. И приобщи моята към общото. Такава е тя – частното страдание, частното светоусещане се представя чрез общото и обратното, а пъзелът от картини привлича към неясното, към неизвестното, но и към изброденото.
В писмата Ви (прощавайте, че така нетактично надниках в тях) личи стената на (само)иронията. (Само)иронията на високата култура, на аристократизма, която спасява от чуждото, от плашещото, от натрапниците, щурмували света Ви.
„Понеже имам страх от смелостта,мигом се събудих.“ („Изповед“)
Белотата на „Скъпа госпожо Шуберт“, нарушена от черните илюстрации на Себастиан Кудас, е символното предаване на пътя на личната болка и самота – път, съвсем неподчинен на личните познания, а на един Хаос.
"Скъпа госпожо Шуберт, изпращам поздравиот Лабиринта, многоизмерното летовище,което ме кара да се лутам. Търся топлитеизвори на нашата любов, фонтана с минерални думи,оздравителните часове за двама. Губя сев криволичещите спомени, кръстосващите се пътеки;попадам в клопката на геометрията. Оплитам сев кабели от дати. Всичко, което ни обичаше, скъпагоспожо Шуберт, вече няма изход." ("Лабиринт")
Скъпа госпожо Липска, писмено и в проза Ви благодаря за тази поезия. Защото парадоксално, но нейната скрита тъга и нейната дистанцирана интимност ме спасиха. И се сляха с мен в ъгъла на стаята. На по чаша чай. На един превод от полски и една усмивка разстояние.


0 коментара:

Публикуване на коментар