понеделник, 15 декември 2014 г.

Когато ,,Дълга е нощта" с Ферида Дуракович

                Кожата ми се начупва и започвам да вия срещу луната.  Опредметявам сънищата си, отпътувам за дълго време, а после се връщам на същото място. Опредметявам сънищата си, както прави Ферида Дуракович.
         „Дълга е нощта“ (ИК „Панорама“, 2014) на босненско-херцеговинска поетеса е стихосбирка, събрала под прекрасната си корица стихове от „Сърцето на мрака” (1994), „Locus minoris” (2007) и неиздадени до момента творби. Художественото оформление е на Иво Рафаилов, преводач – Христо Попов, а редактор – Емануил A. Видински. Тази (не)очаквано добра троица омекотява зеленото и вади лебедите на Дуракович на показ:



Винаги в лошо време играем на криеница,
тогава, когато няма кой да ни търси.

Пъхаме се под лебедовото крило
с отворени уста,
сгушени в себе си,
нетърпеливи,
и трептим.

Не смеем да викаме – това е правило,
защото чужди ръце може да ни намерят
и от топлото скривалище
да ни върнат на въртележката.

Светът ще се върти,
а ние за отлетелите лебеди
до пролетта ще плачем.

Играта няма да се повтори.

         Поетиката на „Дълга е нощта“ е хуманна, изстрадана, метафорите са семпли и елегантни, подплатени с дъх на преживяност и минало. Поезията на Дуракович ми напомня на тази на Екатерина Йосифова, но в един доста по-ефирен вариант. Тя не пречупва телата, не осъжда, а приписва вината предимно на себе си. На своите антивоенни и общочовешки послания, на тежестта на всяка буква, когато е изстрадана и на всеки отминал месец, който е и не е донесъл промяна.

Крилат, смехът ни се завъртя
около себе си, като его, като поклонници към Мека.
Широко усмихнати миди,
закашляйки се, с бисери обсипваха
ухото на момичето. Блуждаещият огън на смеха
се подаряваше на всеки, по улиците,
в малките ни огледала.

Достигаше, подскачайки по планините, от ухо до ухо,
от коляното до върха на главата, сетне
под гърлото, гърлен
звънеше от хълмовете, сякаш ни предизвикваше:
Ето ме, еднодневки, на крилата ви
да се събудя – ето, приемам: ще ви нося до съня –
докъдето вашата действителност ще се простира.
Нека победи по-силният, когато тази радост отмине.

         Нощта на Дуракович не е свършила,  тя е меланхолично-примирена с човешката си същност:

Господи, не забравяй: 
като толкова радостна се обръщам към теб.
Достигаше, подскачайки по планините, от ухо до ухо,

         Предметите са носители на обща памет и тъга. Говорят свой собствен език и се усмихват с кратка радост, „вписана в книгата на съболезнованията“.
         „Дълга е нощта“ е едно от прекрасните четива, които си взех на този Панаир на книгата. От онези, които искаш да запомниш, наизустиш пасажи и да подчертаваш по страниците. Което е нечовешки непретенциозно и въпреки това разтърсващо. Защото мелодията му е тих вой, който дълго отеква в теб.


        

         

0 коментара:

Публикуване на коментар