Споменът като поетика на живота в “Призракът на Александър Волф" от Гайто Газданов

         „Beneath me lay my corpse with the arrow  in my temple."
Eдгар А. По

        
         Предколедно ИК „Аквариус“ възкресиха за българския читател името на Гайто Газданов (1903-1971), едно от имената на руската емигрантска литература. До този момент заглавието „Призракът на Александър Волф“ ми бе изцяло непознато, името на автора предизвика у мен първична реакция на скептицизъм, но прочитът му се оказа повече от наказателен. Защото „Призракът на Александър Волф“ е книга не за незнанието или забравата, а за спомена и липсата на такъв от този автор бе повече от осъдителна.
Споменът като онази поетика на чезненето, която изяжда годините между човек и копнежа  за забрава – издайнически надникващият във всяка стая на душата  и оставящ след себе си тихо жужене. Като досадна муха, която скача на въже с нервите. В „Призракът на Александър Волф“ Газданов броди из психологическите пространства на белогвардеец, който чрез роман, на който случайно попада, разбира, че неговата предполагаема жертва от войната, Александър Волф, е все още жива. Да се изправиш пред недовършено дело, чиято необратимост е подчинила живота ти, е шок, който моментално те впримчва в друга лудост – желание да се увериш, че сетивата ти не те лъжат. Че не си се побъркал след годините самота – присъда, която съвестта ти сама си е наложила.
Газданов започва книгата си със сюжетната линия за преоткритата жертва. Оцелеелият Александър Волф явно е загубил понятието си за скрупули и се е превърнал в нагъл и безчувствен към чуждите трагедии чаровник. Дори според собствения му издател за всички би било по-добре, ако наистина бе мъртъв. Разделен между емоционалното си и физическото си състояние, Волф се намира в тъмната бездна на търсене на смисъл.
Постепенно фабулата присламчва читателя в  една втора сюжетна линия – в интимния свят на героя  – среща го с красивата Елена, която променя и се променя. И като по правило – самата любов се оказва ключ към нейната невъзможност. Защото призраците от миналото яростно се борят срещу своето избледняване, когато усетят надигащото се щастие на тези живи, които са приковали към себе си. Ежедневната мислена битка на героя със спомена за простреляния мъж рефлексира във финала на творбата, където битката за аз-оцеляване, аз-цялото се оказва повече от крайно необходима. Краят е едновременно предвидим и неочакван. Докато страниците се разлистват, сякаш се надига желание да дойде по-бързо, плъзва усещане за разтегнатост, но когато наистина настъпи, оставя чувството за отвореност и недовършеност. И читателят иска още. Чувства се надигран от спомена. 
Сравняван с Набоков (макар че може да срещнете допирни точки с Лермонтов, Е.Т.А. Хофман или Пушкин), Газданов за мен бе по-скоро един руски Ремарк. Ремарк от „Триумфалната арка“. Стилът на „Призракът на Александър Волф“ е безупречен, а усещането за студ и самота покълва у читателя при прочита дори на най-романтичните страници в книгата. Мелодични пасажи са последвани от целенасочено търсена дисхармония, която да илюстрира битката с вътрешните демони. Персонажите са плътни и реални, но същевременно с това – оставащи далечни. Като привидения. Изборът на имена съвсем не е случаен и крие своите етимологични удоволствия за прозорливия читател. Сюжетните нишки са последователно и логично допълващи се.
„Призракът на Александър Волф“ (ИК „Аквариус“, 2014) скрива из дебрите си темата кому принадлежи спомена и втъкава идеята, че събитията емигрират там, където мислите предрешават съдбата. И необратимостта се материализира в реалност.
        
        
        

          

Коментари

  1. Четох откъс с описание на срещата им и стрелбата и честно казано ми напомни Стивън Крейн, но по-нататък ретроспекцията действително подхожда на Лермонтов. Чудесно написано, обезателно ще се чете!

    ОтговорИзтриване
  2. Започнах четенето на романа с известен скепсиз, но после не можах да го оставя, въпреки предновогодишната подготовка! След "Калуня-Каля" - най- доброто ми четиво през изминалата година! Жалко, че открих автора толкова късно...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте, трябва да призная,че и аз подходих скептично, тъй като бях чула твърде много хвалебствия, а началото не ми се стори задоволително. Но явно после Газданов е помел и двете ни.

      Изтриване

Публикуване на коментар