За говоренето и съществуването в „Поезия – избрано" от Рьоне Шар

         Да диктуваш мисълта си без всякакъв контрол. Да се впуснеш в многообразието на един безброй. Там, където...

„Необходими са два бряга на истината: единият за нашето отиване, другият за нейното завръщане. Пътища, които пият своите мъгли. Които пазят невредими нашите щастливи смехове. И които, разрушени, са все още избавители на нашите по-малки братя, плуващи във ледени води.“ („Пазачи на моста“, превод: Златозар Петров)

         В края на 2014 г. ИК „Критика и хуманизъм“ революционира читателския опит. Или иначе казано, революционира човешкия опит – личното, културното, социалното и дори политическото битие, прикрити зад фигурата на думите. „Поезия – избрано“ събира в  крайно многообразие най-добрите стихове на една от най-значимите имена на френската сюрреалистична поезия – Рьоне Шар.

         Вдъхновителят на М. Фуко и М. Хайдегер  диктува един магичен свят, в който зад метафорите се крият плътни образи, а атмосферата преплита алхимическо, метафизично, натурфилософско в едно и предлага едно пътешествие през един от най-красивите ескизи на френската поезия и на френския език като цяло.

         „Пътеките и просеките, които незабележимо конвоират пътя, са нашият единствен път – за нас, които все говорим, за да съществуваме, и спим върху брега, без той да ни скове от ужас.“ („Път през пътеките“)

         При Шар хоризонтът на чудовищата може да се окаже близо до розата, змията се преражда в многообразното утре, а красотата е придружена с романтичната самота и смълчано сгушена във вятъра:

         „„Обичам те“, повтаря вятърът на всичко, което е направил да живее.         Обичам те, и ти живееш в мен.“ (от „За да не се е променило нищо там)

         Психологическият автоматизъм в тази поезия е докосващият поглед, жестът на приобщаване, застинал в мига преди докосването. Без меланхолия, тази поезия е оптимистичната елегия на духа, слял се с вселената.

         „Количеството от фрагменти ме разкъсва.
         Изправено държи се изтезанието.“

         Изречените думи тук се поместват изцяло в написаните. Образите танцуват дивашкия си танц, който наподобява преплитането на цветовете в картините на Кандински. Но тук не говорим за жълто-червено-синьо, а за един милион думи и съществувания. За стихии:

         „Да нямаш много смърти отложени и сякаш заснежени. Да нямаш смърт освен от пясък. И без възкръсване“ (из „Библиотека в пламъци“)

         След „Поезия избрано“ ще остане само едно мълчание и едно усещане за пълнота. Защото тази книга, подплатено от прекрасното издание на ИК „Критика и хуманизъм", от чудния превод на Златозар Петров и от елегантната корица, дело на Яна Левиева, е „за нас, който все говорим, за да съществуваме/и спим върху брега, без той да ни скове от ужас.“