сряда, 28 януари 2015 г.

На един живот разстояние с "Превъртане на светове" от Георги Рупчев

"Поезията е инстинкт за неприспособимост."
Георги Рупчев
Toй винаги е бил на един свят разстояние.

Аз не познавам Георги Рупчев, срещнах се с поезията му твърде късно – в ранните ми студентски години (забележка: сега те са на година от края си). И може би така е най-добре. Защото в мен са живи спомените от уроците по литература, в които ни повтаряха как лирически Аз НЕ Е равно на поет, преживяно в стиха не значи съпреживяно от автора. По-късно, навлизайки в т.нар. литературни среди и запознавайки се с наши съвременни творци, се убедих в горното. В някои случаи не вярвах, че чистотата на стиха може да отговаря на показаната ми човешка прозаичност. Да, така е най-добре. Защото Рупчев за мен сега е Свръхчовекът, който не познавам.
„Превъртане на светове“ (ИК „Изток-Запад“) се появи на края на 2014-та година. Тази стихосбирка изпълзя сред новоиздадените книги на рафтовете на книжарниците тихо и достойно по случай годишнината от смъртта му, за да остави нужната следа към следващата среща с Рупчев. И откровено казано, не вярвам, че ако човек се е докоснал веднъж до него, не би пожелал повторно губене из тресавището на стиховете му, макар и „страшното да започва едва с красотата“*

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу - и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

1981 г.
„Тресавище“

Поезията на Рупчев е определяна като поезията на чезненето. Като бунта на Човека и непримиримостта му  със света.

Тя продължава до ръба на огледалото
и там се отразява и изчезва.
Из стаята той често ще е обикалял
и е разтребвал безполезно,
въртял се е на празни обороти грамофона му,
светът се е въртял като изтъркана мелодия,
стопанинът понякога излизал на балкона
и гледал от дванайсетия етаж надолу,
тиктакал у будилникът, кафето е възвирало
и вятърът е ровел в разтворените страници,
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите,
играел с котарака, в съня си се е стряскал.
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил,
седейки във креслото си,е слушал радио
и гледал как мъглата от Витоша се спуща,
а виното на малки глътки му се е услаждало...

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
мълчи градът, а също и безкрая.
Мълчание, което е забравил в бързината
напусналият наемател.
        
         Но поезията на Рупчев за мен е и един огледален образ, едно обещание за нов живот. Онова забравено мълчание, което е изшепнало магията за завръщане към социума, любовта и живота, които никога не са били.

1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в свойта тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли, сме забравили даже,
а какви сме били, е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма безмълвна земя,
където оставаме.

2.
Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

1982-1983 г.                  
„Голямата земя“

Нещо повече, тази поезия е разтварянето на света в човека, в лирическия, пътуване отвън-навътре и отстраняване на душата от нечистото. Изгарянето на станиолчета. 

„Изгарят в бледа
ацетиленова панделка
килограми надежда
и любов
контрабанда.“

Модернистичният похват на Рупчев е тих и мълчалив, но въздействието върху възприемащия е по-силно и от това на най-мощния бунт. Защото това е съпротивата на мъдростта, на елегията, която се е помирила с тъгата в себе си.
Фрагментарността на реалността се обединява в едно – в търсенето на повече, на другост. И световете се превъртат до полуда. До засичане и до изказване на недоизказаното.
Броденето из пространствата на поета невинаги са приятни. Те са стъклени и чупливи повърхности, а пропукването им обрича на вечно присъствие в дадена бездна несъвършеност.
Чезненето е най-мощното оръжие срещу злото там, където тишината лекува.

Те са тихи в снега, а въжето се плъзга, усуква се,
после качват бюрото, хладилника, двата бюфета…
(„Пренасяне“)
Моторът спря,
моторът спря и ни обхвана тишината.
„Привличане“

„Превъртане на светове“ е последната книга, която си купих през 2014. Защото като огледало на стената отразява последните ми 4 месеца от нея. В които трудно ме побира този свят, а и той не се събира в мен. Рядко така отявлено агитирам, но ако искате да се убедите, че в България добри поети има, прочетете Рупчев, прочетете някой от преводите му. Тя ще се превърне във ваша дреха, ще ви обгърне с мекотата на думите си и ще ви надраска с темите си, за да ви припомни, че сте живи. В някой свят. В който и да е свят. 
 След препрочитането на тази стихосбирка днес отново завъртам света си и си шепна: до тебе съм, на един живот разстояние.



*Р.М.Рилке


0 коментара:

Публикуване на коментар