вторник, 6 януари 2015 г.

"Гьоц и Майер" на Давид Албахари – Гьоц, или Майер, и механичността на ужаса

         ,,Смъртта тежи. Смъртта има тегло.“

     

         Вината е феномен в психологическото пространство, който покълва по-често при жервата, отколкото при отговорния за съответното вредоносно деяние. Вината у виновника е мъртва. А колко тежи нейната смърт остава въпрос на въображението.
         В „Гьоц и Майер“ на Давид Албахари (ИК „Панорама“, 2014) въображението  на петдесетгодишен гимназиален учител по литература, изгубил почти всички свои близки по време на ужаса Холокоста, започва да реконструира събития, за които паметта губи спомените си. И  поема на път. С учениците. По същия път, по който са минавали стотици. Но не с училищен автобус и в името на открития урок по литература. Мислите са прегорял фотографски негатив:
         „Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки  единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво  високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони...
         Гьоц и Майер. Гьоц, или Майер. Двама германски офицери карат през Белград камион, заурер, специална изработка, газов. Правят курсове, всеки ден. Роботизираните убийци на идеологията не се различават един от друг. Нямат свои лица, нямат минало. Еднообразието ги приютява. Еднообразието на газовия камион, на липсата на жизненоважния кислод и на порозовелите лица – останалото човешко върху тялото на мъртъвците.
         Но не мислете погрешно. „Колко обича децата Гьоц, или Майер!“. Те просто са подчинени на авторитета. На придържането към правилното, лишено от възможност за отклонение.
         Сюжетът на книгата разкрива стъпка по стъпка престъплението, носещо всеобщо чувство за вина. Това е една книга за Втората световна война, която не спестява. Не спестява механиката на обиколките, на курсовете; която не спестява смъртта с цялата й присъща чудовищност, когато е насилсвена и подлежаща на нечие разписание. Гьоц, или Майер, се превръща във всеки един от читателите. Всеки от техните близки прародители от изконната човешка общност.
         По мащаби на внушението мога да сравня тази може би художествена биография с романа на Джонатан Лител – „Доброжелателните“ (ИК „Колибри“, 2008). С разликата, че езикът на Албахари е по-личен, пречупен пред насилственото възвръщане на (не)желани спомени. Биографичните бележки тук са много по-малко, погледът е приведен към ужаса на едно просто и ежедневно действие. Към ежедневието на едни германски войници, лишени от чувството за вина.
         Автентичността на имената, фигуриращи в архивите на Белград от Втората световна война, плавното приобщаване на читателя към атмосферата на ужаса, към образите на живи и мъртви, както и последвалото рязко разграничаване от героите – нещото, което затваря кръга на човешката история до орбитата на въображението, източник на човечност.
Този метаразказ е трагичен по своята чувственост и сатиричен в дълбочинността на разума си. Картините са изчерпателни и могат да предизвикат погнуса у по-чувствителните читатели. Усещането след финалния абзац е желанието за самоунищожение, предизвикано от потръпването на  кошмар, който току що е пристъпил прага на съзнанието. И една отнесеност забулва тук-присъствието.
„В този миг усещам как ме забавя някакво съпротивление, после ме разтърсва пробив и с всичка сила се блъскам в стената.“
Няма как да коментирам превода на Рада Шарланджиева, без да мога да вникна в оригинала, но прочетеното оставя впечатлението за хармонична работа между преводач и редактор. Корицата на Капка Кънева е повече от издържан антипод на съдържанието, а изданието на „Панорама“ леко и удобно за четене.
„Гьоц и Майер“ е теглото вина, от което имах нужда. И чувството срам, поднесено с неповторим стил. Безкритично приетият авторитет и липсата на човечност са разработени с такъв хуманен размах, че останах искрено изненадана, смачкана и изплюта от собствения си род. С тази книга и след „Кравата е самотно животно“ Албахари печели в мое лице верен читател и смятам да се отдам на издирване и на други негови заглавия, по възможност в български превод.


        

         

0 коментара:

Публикуване на коментар