Овладяна лудост в 12 части – "12 любовни разказа" от Иван Марков

       
 За мен тя е „куче от Ада“, което глозга сянката ми. Боли ме по цялото тяло. Приема образите на мъж, на жена. Сменя цвета на косата си. Достига неочаквано, стопля и също толкова неочаквано си тръгва. Казано по съвсем женскому, любовта е разказ за целуване с неочакван край.
         Когато разказите станат 12, едното ми око се затваря и сюрреалистичните ми бълнувания се връщат – от ръцете ми пълзят проказите на много раздели и се разрязвам при спомена за всяко събиране на длани.
         „12 любовни разказа“ от Иван Марков (ИК „Сиела“, 2015)  са апостолите на Опита да съчетаеш различни измерения на любовта. Приемайки да прочета книгата, бях ужасена от факта, че навярно ми предлагат нещо твърде сантиментално за вкуса ми, възхваляващо или оплакващо в крайности намирания и загуби. В крайна сметка, сборникът излизаше около 14-и февруари, което не вещаеше нищо добро, а и аз така и не разбрах какво прави точно този месец „Месец на Любовта“. Може би защото не виждам нищо любовно в обяснението на сива и безснежна София в студ и плюш.
         Оказа се обаче, че Иван Марков се е справил нелошо със задачата да не ме отврати допълнително от календара по това време на годината. „12 разказа“ не е най-великата книга с разкази, която можете да четете. Не е и най-добрата онтология на любовта, но е приятна и на моменти дори извеждаща от състоянието на „оголен“ живот, разстелило се по българските улици.
         Синята корица със стрелки ужасно ми напомни на часовника на Пепеляшка. Из тези страници обаче кристална пантофка няма. Има криминале, има жена детектив, двойка хомосексуалисти, има приказка, сюрреализъм, научна фантастика, песимизъм, екология, музика и...
         Езикът на Марков е изчистен, семпъл и близък до ежедневието. Структурата на разказите му – стегната, с правилно премерена височина. Фабулата се разгръща дотам, докъдето е нужно. Без излишности и без превъзнасяния. Героите – хората от плът и кръв. Които са нито добри, нито лоши. А просто са влюбени.
         Любимите ми истории остават разказ номер 2  „Приказен любовен разказ“  и разказ номер 3 „Трогателен любовен разказ“. Не заради тяхната оригиналност, ами заради настроението на отнесеност, съвсем лек привкус на сюрреализъм и насечените диалози в стил Блага Димитрова, които авторът е изградил. Като минус отчитам обаче целенасоченото търсене на цифрата 12. Сборникът би спечелил и би се превърнал в доста по-спокойно небе, ако някои от разказите бяха отпаднали при селекцията, тъй като стоят като кръпки – сюжетът не е достатъчно развит или си е направо абсурден в един не-дотам-добър смисъл, липсва дълбочина на образите и нужен психологизъм за въздействие. Само бегъл пример за посочения по-горе от мен като любим „Трогателен разказ“ – ако не бе стилът на Марков, разказ с подобна предвидима и тривиална фабула не би минал през ситото.
         Въпреки това „12 разказа“ е едно четиво, което може да ви усмихне или просто да ви съшие към чуждите истории, които навярно биха могли да бъдат и ваши. Да ви разчовърка, без да разкърви, и да ви предложи един по-ясен спектър на емоция, която често представлява заплетено кълбо от нюанси лудост. Поздравления и за редакцията на Ганка Филиповска и коректорската работа на Стойчо Иванов, които допълват усещането за едно щастливо целуване, което тази книга ще ви остави. Стига да решите да я разгърнете.
                 

         

Коментари