Eдин от
най-ранните ми детски спомени е как отивам до библиотеката и се впускам в
неистово търсене на нови заглавия. В паметта ми са картографирани редица от
вечните класики на издателство „ПАН“, сред които един слънчев ден попадна и
автор, обичан, както по-късно се оказа, и от майка ми, и от баща ми, и от баба
ми, и от дядо ми, и, и...
Трябва да призная, че подобно единовкусие
в дома ни е рядкост, тъй като моето семейство, подобно на други животни, се
отличава с изключителна вироглавост, пропила родословното дърво от корените, та
чак до листенцата, сиреч аз, сестра ми, братовчед ми и 2-3-ма такива, които не
съм виждала от години, но дълбоко вярвам, че разпръскват ината и „уникалността“
си из българските земи. Ето защо предвкусвам богато угощение, когато след малко
им предам страхотното издание на „7 хайдути и 1 магаре“ от Бранислав Нушич с
илюстрации от Дамян Дамянов, излязло наскоро под логото на издателска къща Ciela и в превод от сръбски на Ася Тихинова-Йованович.
Началото бе с „Автобиография“, а сега,
13 години по-късно, чета предислова на дядо Нушич и се усмихвам:
„ а
това ще рече, че в тази книга се разказва за живота на едни деца, които са
дядовци на днешните дечица.
Ако тази книга няма с какво да поучи
малките читатели, вярвам, че ще има на какво да се посмеят. Може би, най-много
на мен...“
И дядо Нучиш е прав, защото патилата на
седемте юнаци – Жика Кръпката, Миле Врабеца, Сима Глухото, Мита Търтето, Лаза
Дребосъка и героят, наименован аз, – разсмиват от умиление и просълзяват с
реалистичността на детските си фантазии и наивни прегрешения.
„–
Не си си научил урока – казва учителят.
–
Научих
го, но баща ми ме наби преди да тръгна за училище и аз го забравих – оправдавам
се аз.
–
А
защо те би, момче? – пита учителят.
–
Не
ми се ходеше на училище, а той ме караше насила!
–
Така
значи - казва учителят. – Е, синко, поздрави татко си от мен и му кажи, че съм
го помолил като селски помияр да те ступа. Поздрави го и така му кажи!
–
Ще
го поздравя, благодаря!
Такъв бях аз. А само да знаете какви
бяха моите приятели, с които всеки божи ден се събирахме при стария дъбов
дънер.“
Аз не си спомням да съм имала такова
детство. Мен никога не са ме били заради „дреболии като счупен прозорец“,
разбита врата. При мен неделята не е била „друга работа“ и не съм имала
хайдушките неволи на седмината другари с невиността, с която те са ги имали.
Това не прави ранните ми годни тъжни, защото и аз катерех дърветата и
преобръщах диваните, играейки си на войник с Митко, Теодор Високия и Илийката.
Но пък е факт, че никога не сме хващали Балкана, далече от даскалски контрол и
не сме си имали магаре за другар. Признавам си, не сме! А това прави смелата
дружина – седмината оставят писма на родителите си, нарамват секира и потеглят
на път из дебрите на свободата, в които се оказва, че дебнат не една и две
опасности. И едно своенравно...магаре.
Различните разкази из леса, както и
фантасмагориите, които раждат детските умове са преразказани от Нушич по един
толкова лек и хвърковат начин, че читателят на всяка възраст се смее с глас и в
очите му проблясва пакостливо пламъче (Преразказани, да, да не мислите, че той
сам си ги измисля? Напротив, той почтено признава, че всичко написано е
истината и само истината.) А накрая идва занданът на реалността и боя.
„Общинският пандур се спря.
–
И
това магаре, и то ли е хайдутин?
–
То...
– започна да заеква Глухото, – да, и то тръгна с нас.
–
Хубав
приятел си имате! – засмя се пандурът. – Да не би случайно той да ви е
Харамбашия?
–
Не,
аз съм Харамбашия! – събуди се гордостта на Чеда.
–
Виж
ги ти, моля те! Ами да, акълът ти е колкото магарешкият.
Очите на Чеда блеснаха, но осведе поглед
и преглътна обидата.
–
Е,
хайде, водете тогава и приятеля си! – заповяда пандуринът и ние осмината –
седем хайдути и едно магаре, тръгнахме пред него.“
Приключенският
дух на тази книга облада и това ревю. Моля да простите Хъкълбери-Финовото ми
поведение, но навярно вече се досещата, че в главата ми се въртят мисли много
далеч от предстоящия ми последен изпит или работните ми странствания.
Подходяща
за деца на всяка възраст, „7 хайдути и 1 магаре“ е книга, която не само
разсмива, но и учи – защото, естествено, като във всяка книга поука накрая ще
да се открие, а и редакторският екип, съставен от отговорни редактори Наталия
Петрова и Мария Найденова, редактор Жела Георгиева и коректор Стойчо Иванов, се
е справил доста добре и грешките в самата книга са минимални, за да не кажа, че
няма. Илюстрациите на Дамян Дамянов
добавят допълнителна и значителна щипка авантюризъм към тези 194 страници, така
че изданието да представлява един урок по правопис, граматика и красота в едно.
След
като прочетете тази история на Нушич, обаче, трябва да обещаете, че на никого
няма да кажете. Инак много хора ще хванат гората. Защото ще се смеят изпод
бюрото в офиса. Или мъжът ви ще обърне дивана вкъщи, за да ви хване по-добре на
прицел с играчката пушка непокорното куче. Ще вземем да си спомним, че сме
пораснали деца. И ще ни разкрият. Всичките хайдути. Че и едно магаре.
Коментари
Публикуване на коментар