събота, 21 февруари 2015 г.

За достойнството и предаността в "Остатъкът от деня" на Казуо Ишигуро

,,Ако не ти трябваше да получиш толкова,
Щеше да получиш повече.
,,Как наказва Бог”, Катерина Стойкова-Клемър, изд. ICU

Когато обезводнените мигове на деня се сплетат в своя остатък накрая, точно на границата, хвърляща към бездната на нощните сенки, мисълта е най-ясна. Тогава всичко е по-страстно, по-уморено готово за разждането на един хармоничен хибрид на равносметката. Тогава наистина ...“Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието…”
С такова отдалечаване от деня и ежедневието и потапяне във видоизменящата привечер започва „Остатъкът от деня” на Казуо Ишигуро (ИК „Лабиринт”, 2015). Заглавието навярно ви е познато или от самата книга, или от екранизацията по нея от 1993 г. За мен, обаче, това бе първо кимване към света на потомствения иконом Стивънс, който след 30-годишна вярна служба в имението Дарлингтън Хол предприема едноседмично пътешествие из Англия.
За да се извадиш от естествената си среда, която се е впила дълбоко в съзнанието ти и те е оковала в консерватизма на навицитие си, е нужна случка. Събитие, което да изпълни ролята на отблъскващата сила. Събитията при Стивънс са няколко – поредица от „дребни грешки”, последвали след смяна на благородния господар на имението с нов, съкращаване на персонала (малка смърт за едно добро домакинство) и пристигането на писмо от бившата камериерка в Дарлингтън Хол.
Въвеждайки читателя в минималистичния аристократичен свят на иконома, Ишигуро пестеливо разгръща темата за професионализма и човечността, като оставя много въпроси неотговорени. Стивънс е подчинил всяка жестикулация на емоцията. Нито една излишна мимика не е останала неуловена. В света на добрия иконом място за недоизпипаност няма. Всичко в името на господаря, на когото трябва да служиш. На господаря, на който следва да предоставиш собствените си морал и схващания, да оставиш действията на него, за да си сянката, която да бди и  го подкрепя под нападението на слънцето и деня.
Пътуването на Стивънс в света на „обикновения” англичанин, на делничния човек го убеждава, че този свят не е неговия. Че неговата същност е пречупена през призмата на резервираността и чувството за дълг, водещо до крайни и строги решения към самата личност. Но пък го учи на човечност. И именно там се поражда антагонизмът между схващанията за чест и човешко. Емоциите избуяват, макар и тихо, елегантно, загатнато. Неизживяната любов от миналото се изправя лице в лице с яростната съпротива срещу промените. Защото ,,човек не бива да се вглежда в добрите си качества. Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.”, както  пише Константин Павлов в своите записки*.
Пороците на господаря са и пороци на служителя. А опозореното име на бивш господар на Стивънс, подкрепил нацистката партия в края на живота си, тежи като камък на шията. Остава алена буква, която забранява всякаква радост. Но поражда въпроси:
“Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам – какво достойнство има в това?”.
Езикът на Ишигуро съчетава по рядък начин японската пестеливост с английската сдържаност. Лишена от драматизъм, педантична в своите детайли, тази история венчае читателя с тъгата от достойно понесения крах след самоанализа. Усещанията на героя са изложени логично, изцяло спокойно, въпреки вътрешните бури, но оставят дълбоки резки в съзнанието, тъй като пораждат противоречиви емоции – от ирония, през възмущение до съчувствие и възхищение. Романът предлага нов свят, нова тема, отдалечена от българската народопсихология.  Леко наивен, краят все пак не разочарова. Преживяното от Стивънс се превръща в личен опит на читателя, а съмнението в собствените убеждения се оказва посято.
Оформлението на издателство „Лабиринт” с удивителна точност препредава меланхолията на четивото, а преводът на Правда Митева е съхранил атмосферата на дистанцираност и минималистичност.
„Остатъкът от деня” на Казуо Ишигуро е образцов роман, който няма да стане историята на живота ви, но пък може да се окаже нужният тласък към преосмисляна на миговете на деня и делата и целите, с които ги обвързвате, а да го четете в остатъка от деня си, по време на залез, ще бъде едно удоволствие, спрямо което съвестта ви не би посмяла да се бунтува.




*Павлов, К. „Записки 1970-1993”.


Други мнения виж тук:







           



           


0 коментара:

Публикуване на коментар