петък, 27 март 2015 г.

Мъглата и паметта в "Погребаният великан" от Казуо Ишигуро

Пада гъста мъгла. Не прощава на застигнатите в оглозганото поле на скритата им самота. Прониква в порите на кожата им, спира кръвта и размива реалността.
Дългоочакваният роман на Казуо Ишигуро „Погребаният великан“ също е обвит в пелените на догадките и съмненията и променя границите на очакването. След десетгодишно мълчание японският автор излиза от мъглата с роман с приказни елементи от времената малко след Крал Артур.
Скоро след английската премиера и ИК „Лабиринт“ предложиха на читателя този творчески експеримент  в превод на Владимир Молев, под редакцията на Емилия Масларова и запазвайки прекрасната корица в маслено синьо и с надничащо жълто и бяло между клоните на дърветата.
Романът рисува безрадостна картина на средновековна Англия, осеяна със села нещастни и мизерни хора, пълзящи като сенки  сред блата и скалисти. Аксел и Беатрис – главните герои на книгата – са възрастна двойка, която имаща свое собствено съществуване, далеч от общността. Еднообразното им ежедневие е пропито с неясна тревога и усещане за загуба (споменът, че са имали син, но са го забравили без причина, а той е заминал, мъчи душите им).
Забравата е посяла семена не само в техните сърца, но и в тези на жителите от съседните села. Мигове от миналото се губят от паметта им, спомените избледнятват за часове. За да се противопоставят на подигравката на Мнемозина [1] и за да не загубят и последния спомен за детето си, Аксел и Биатрис се отправят на пътешествие към селото, където се е подслонил той. Пътуването им изведнъж се оказва мисия да открият и унищожат дракона Куириг, чийто отровен дъх е източникът на „мъглата на забравата“. Не след дълго около тях се сформира задруга, която поема рисковането начинание.
Постепенно първите фрезии на завръщащата се памет пропълзяват от недрата на съзнанието им, но вместо да донесат радост и спокойствие, те посяват корените на съмнението. Пътуването се превръща в изпитание за любовта, защото се оказва едно пътуване в пространството на спомените. А те носят и аромата на обида, ревност, стари рани. А любовта неблагодарно започва да иска своето отстояване. Обратно пропорционално на физическото отпадане духът на главните герои става все по-силен чрез страданието. Примиернието на Беатрис и Аксел на края на книгата с невъзможността за достигане на съвършенството и нежното прегръщане на съдбата на един своебразен любовен Сизиф се оказва антидотът срещу мъглата  губене на себе си.
„Погребаният великан“ е сантиментална и може би сладка история за човешките отношения, погребани от ежедневието. Съвсем нелоша, тя все пак може да изненада читателите на Ишигуро, тъй като е нетипична и подлежи на доста сериозна критика в някои свои моменти. Въпреки това приемам, че сюжетът не дава заявки за нещо велико,  а по-скоро заземява. Защото паметта се оказва тежък товар, който пречи на летенето. И въпреки всичките си несъвършенства и трудността си, любовта се оказва екзистенц-минумум, без който човекът просто не е.
Езикът на историята е приказен, може би имах леки спънки в ритъма на четене в началото, което ме забави. Похвално е и че ИК „Лабиринт“ се справиха токова бързо с превода и издаването на книгата на български, макар че при сравняване с английското издание да срещнах някои различия в изказната форма. Огромно почитание към самото българско издание, което сякаш прегръща ръката и носи усещането за плътност още преди да си разтворил книгата.
Колко много искаме да забравим, когато паметта покани грозните спомени на вечеря и колко много трябва да помним – „Погребаният великан“ е приказка за големи, която разпръсква поне за малко мъглата.

           




[1] Богиня на паметта в старогръцката митология.

1 коментара:

Iveta каза...

Бих казала, че Погребаният великан не е от типа книги, които ще те разтърсят до така степен, че да замислиш над живота или да промениш светогледа си,но тази книга ти дава много ценен опит и послание. Посланието е да помниш както хубавото, така и лошото, да знаеш какво те е довело до мястото, на което се намираш в момента,да знаеш какво те е направило човека, който си сега, посланието е да помниш, за да знаеш на къде отиваш. И колко вярна само е мисълта "Народ, който не знае и не помни своето минало няма бъде" Бреме или опора,спомените са нужни на всеки.
Желанието на Биатрис и Аксел да се държат ръце за ръце на другия остров и заедно да стигнат при сина си не се осъществи, но макар и разделени, знам, че те ще бъдат винаги заедно – за щастие вече в спомените си!  <3

Публикуване на коментар