Вечен щрих Валери Петров с ""Песнички, събрани от сцени и екрани"

            По правило избягвам патоса, когато се говори за големи имена. Не в името на добрия вкус, а защото би изглеждало лицемерно.  Без да изисквам вашата вяра в това, което ще ви споделя, обаче –  на 27.08. 2014 наистина се разплаках. И не защото така трябваше да се реагира тогава според милионите статуси, а просто защото има хора, които въпреки непознанството с тях (или именно заради него), въпреки възрастта и само с излъчването си предизвикват топлота и обич като ответна реакция. А и защото някаква част и от моето детство си отиде.

         Признавам, че ме е страх да пиша това ревю. Всяко изречение ми стои неудобно недостатъчно. Валери Петров е име, което трябва да познавате. Ако сте от още по-младо поколение и от моето, би ми било изключително тъжно да зная, че растете без неговите преводи, стихове, песни, пиеси, драматургии. Би ми било още по-тъжно и ако не сте съвсем „млади”, но не сте летяли с неговите хвърчащи хора.

          Валери Петров за мен е:

1.     Детските стихчета, когато бях трети клас;

2.     Първите сериозни анализи, когато се мъчехме да правим в девети клас;

3.     Едно въображаемо посещение на киното и мълчанието след това;

4.     Тема на разговор в един от първите любовни разговори;

5.     Шекспир;

6.     Гьоте и неговия „Фауст”, след като на немски така и не можах да го понеса;

7.     Жак Превер (когато никак не разбирате френски, но стихът пак се лее);

8.     Точка  безкрайна.

Подобно номериране е абсолютно излишно, но ей така изброяван неизчерпателно. За да е по-красиво.

Красиво е и изданието на ИК „Millenium”, което е било планувано и от самия Петров, но за жалост излиза няколко месеца след смъртта му.

         Непубликувани досега „Песнички, събрани от сцени и екрани”с предговор от Недялко Йорданов оцветяват деня, раздвижват вятърните мелници и осветяват нощните пътеки. От Палечко читателят се превръща в мъдър старец. Реалността е простичка – едновременно тъжна и благодарна, че я има. Декорите, костюмите, лицата са скрити в римите, а този сборник носталгично препраща към първите прочити на неща от българския автор и с последен щрих допълва пъстрата картина, която представлява „Валери Петров”.

По средата на този сборник се оказвам дете, имащо нужда да го хванат за ръка и да го преведат през нивата на думите. Уча се да пиша добри писма, които да тръгнат на път. Ставам хвърчаща, разпознавам дъжда... Трудно е да се опишат емоциите от този сборник, да се облекат в грубите дрехи на словото. Страх ме е да не ги одраскат, да не наранят изровената невинност и белота. Предпочитам просто да чета и да се променям. Понякога мълчанието е повече от достатъчно. Затова, да сме „на чисто” – благодаря ви, „Millenium”, че ни връщате  Валери Петров. И толкоз.