Денят – това разглезено дете на времето – гони сенките и слага униформата на благоприличието (страх ме е от това щастие, което носи, макар да знам, че то няма да трае вечно).
Нощта – тази царица на мрака, която приютява невидиимите за слънчевите лъчи въздишки (и пробужда демоните).
Денят и нощта са двете начала, двете отправни точки на един път, който се вие надолу, към недрата на човешката нищета и безплодност. „Пътища в нощта“ започва „преди няколко дни“, докато главният герой е „на работа, в късна нощ на абсолютно безлюдния „ площад „Сент Огюстен“. Следвоенен Париж оживява, за да смачка каменно последния дъх надежда на съществуващите извън нормата, за да неправи невъзможно слагането на стена срещу тъгата („освен ако тъгата не е своя собствена тъга“*).
Главният герой е емигрант, шофьор на такси и наблюдател на всички животи- възходи и падения на старата столица - колаборация между величественост и упадък. Спасителен пояс по пътя му срещу течението са
кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. Там тази тежест от вътре, която предизвиква низът от заглъхващи души и образи, изчезва и гони състоянито на транс, предизвикано от сливането на деня и нощта.
По улиците на нощта броди дъх на безнадеждност. Редовните клиенти са проститутките, с които споделят една и съща съдба, както и онези сенки, влизащи в колата и изчезващи, остаяйки алкохолен дъх на празнота, сутеньорите и „бившите хора“. Изгасващият пламък в очите им отразява безсмислеността на съществуването им, а покварата на стремежа към забогатяване в рамките на средата пълзи по косите и по дрехите им. Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко са трагични недоразумения на цивилизационния модел, към които (макар и различен) протагонистът запазва топлотата на човешкото съчувствие към екзистенциалните им
търсения и чрез които той умело успява да се слее с обстановката и да заговори езика на своите братя по неволя.
.jpg)
„Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?“
Героят на Газданов
остава анонимен, скрит зад
разказвача Между него и читателя се е спуснало булото на скръбта. Подходът на повествование е изключително
подходящ, защото такаа на преден план се откроява не индивидуалната, а общата
съдба – съдбата на един изгубен свят,
бавно вървящ към собствената си смърт. В него личния товар е само частица
от взаимния спомен, превръщаш се в бродещ по улиците призрак:
„До ден-днешен всеки път, когато остана сам и нямам нито книга, която да ме защити, нито жена, към която да се обърна, нито най-сетне гладки листи хартия, на които да пиша, аз, без да помръдвам, чувствам до себе си – може би до вратата, може би по-нататък, призрака на нечия чужда и неизбежна смърт.“
Противопоставянето
на деня и нощта
създава един изключителен град на светлосенки, в който читателят поема своята
вина, после цялата и се разтваря в атмосферата. Вижда конците, от които е
изплетен светът, разбира, че не всеки
има ореол и че светлината се вижда само при известно осветление.
Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в
нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да
благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си
корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме
потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.
Коментари
Публикуване на коментар