понеделник, 6 април 2015 г.

"Егон и тишината" от Е.А.Видински – тишината, която се движи и не мълчи

Цигарата ми отдавна е угаснала от вятъра, но все още се рея из светлосенките на улицата, замълчала под строгия взор на последните слънчеви лъчи. Мислено картотекирам всичко, което искам да ви кажа, мъча се да запечатам всеки нюанс в съзнанието си. Да съхраня всяка емоция, преглътнала душата ми. Да няма тишина, която да ти е по мярка – най-голямото проклятие. Защото „всеки шум рано или късно спира.“* И идва моментът, в който надникването в зеницата на живота е неизбежно. Некомфортно се размърдвам.
След ей такава книга.
***
            Сборникът „Егон и тишината“ от Емануил А. Видински (ИК „Жанет 45“, 2015) е среща на разкази с читател след дълго, но нужно мълчание, оставяща друга тишина – „тишина,  която не дебне“; която „се движи и не мълчи“. Между двете му части е опъната тънката жица на едно десетилетие – като сянка, дошла преждевременно, но търпеливо изчакала тялото да дотътри битието си до онова скрито място за дишане – собствената хармонична тишина.
Макар първата част – „Картографии на бягствата“ – да е публикувана 2005 година, сборникът е миг, който не може да бъде разрязан. Всеки разказ е увит в невидими закономерности, съвпаденията и случайностите  чертаят територията на един магически свят, а героите сдържат дъха си пред запотеното огледало на самотата и мъдрото примирение, че „и така е хубаво“.
            Във всеки случай не трябва да се подвеждате по първите три разказа. Без да правят силно впечатление, те се оказват привидни на тресавище и мамят сетивата, че читателят е в безопасност. Че почвата под краката ще остане здрава и връзката с реалността няма да се скъса. Следващите разкази обаче  са стремглавият път надолу, към търсенето на раковината на собствената тишина, докато между читател и действителност не се насоложи въздухът на много въздишки и красиви меланхолии.
            „Егон и тишината“ съдържа в себе си почерка на поета Видински и носи настроението на онази малка книжка „Par avion” (ИК „Жанет 45), чието въздействие върху моят свят нито мога да ви опиша, нито мога да ви подаря, без да се почувствам ограбена. Атмосферата прелива от тъмнината в чашата и страха от ферменатация на изминалото до жизнерадостния смях на Лили (а коя е Лили ще разберете, когато прочетете сборника) и топлината на подареното „биволско сърце“. Макар тишината от собственото дишане да е оплела страниците с невидими нишки, сама по себе си книгата не би могла да бъде определена като „тиха“. Героите във втората й част са героите на елегантната динамика на мислите, сменящи се толкова бързо, че изглеждат застинали, замечтано реещи се.
            Макар магически, случките в този сборник са малките събития на ежедневието. Присъствието и духът на разказвача, на човека Емо, са осезаеми. Ако го познавате, със сигурност няма да се учудите, че той може да ви заразказва така:
„Потта е засъхнала по кожата ми. Виждам капките като сурови бели зърна боб, оставени върху коледната покривка. Като малък обичах да гледам контраста на цветовете.“ („Кипарисите“)
Или пък да ви размаха тефтер с историята как са му го подарили:
„- В такъв тефтер е писал Хемингуей. Купих ти го вчера. Култов е.“
Всичко това обаче прави повествованието искрено и разкриващо една поетика, вдъхновена от живота такъв, какъвто е и какъвто се случва, пък дори и тъжен или хванат под ръка със смъртта.
            Постепенно читателят осъзнава, че обича тях,  героите: Дамян и неговата мистериозност, Мортен и неговите писма, Егон, Моасир и Лина, Лайла и Халед; избродира сърце за пръскане, а истината се побира в „прибоят на едно дишане“:
„Дамян не обичаше разстоянията. Пречели на дъха му, така казваше. Изобщо пречели на всеки един дъх, но хората не го съзнавали […] Старите хора повече дишат, макар и по-малко въздух да имат. Ама ние, младите, все го задържаме. Не го пускаме. Старците въздишат на всеки пет минути и така живеят – със собствения си дъх. А моят приятел все се запиня, мълчи и всичкото е тука –  пак показва с отворена длан към тялото си. – Щото знае, че изпусне ли го, ще се разпилее и ще умре. А е млад. Казвам ви аз, че катۥ си сам, ти свършва въздухът.” („История на дъха“)
„Изпълни го или го остави да се пръсне. Но не давай да ти го разбродирват. Никога.“
            Ако всяка дума на практика е вече „мъртва метафора“, то „Егон и тишината“ е сборник, възкресява думите и им придава нов оттенък. Не може да го предвидиш.Трудно е да спреш и да мислиш за него, заслушан в собственото си дишане, мъчещ се да се оттърсиш от „безпричината“ мелахнолия, която те е обзела. Започваш да си говориш сам. Препрочиташ на глас едни от любимите си разкази („Лина и музиката на безсънието“, „Моасир и тишината“, „Егон и тишината“, „История на дъха“ в моя случай), за да се чуеш и да се увериш, че си ти. Страхуваш се от тишината и отпадащите думи на нощта. От тях не можеш да извърнеш очи или да простреш ръка да се предпазиш.
„Моасир се страхуваше от тишината не поради мълчаливата опасност, която тя излъчваше; не от това, че в нея не се случваше нищо, а от разрушителната й сила.“
            После тази тишина става твоя.
            С прекрасната корица на Иво Рафаилов и редакторският екип от Ганка Филиповска и Стефан Иванов, изданието заслужава да бъде в библиотеката ви, още повече че рядко се срещат толкова премерени и естетически издържани наши автори, които не бързат с думите си, а жонглират с тях след премисляне и преживяване в дълбочина на нюансите, които носят.
           „Егон и тишината“ звучи хубаво. И е хубаво усещането, което остава след сборника – за едно съществуване извън рамките на звуците и извън измеренията на показността.
             Тук изведнъж ми се приисква да ви оставя и тихо да се задуша с цигарен дим. Но вятърът е целунал цигарата ми и светлината й отдавна е замлъкнала. Остава ми само да се слушам. И така е хубаво.
           

*Макс Фриш
**Лугонес


           
           
           
  


0 коментара:

Публикуване на коментар