четвъртък, 21 май 2015 г.

Спасителни „Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра

            Изкуството да забравиш е най-трудното. Бягството е неизбежно свързано с вечно завръщане, а за да се спасиш, смисълът е да откриеш верижката, която те държи преди аха, да политнеш в нищото.
            Средството за забрава за 15-годишната Лоръл в дебютния роман на Ава Дилийра – „Писма до мъртвите с любов“ (ИК „СофтПрес“, май 2015) – е да пише. Когато в началото на учебната година  Лоръл получава домашно да напише писмо до мъртъв човек, тя не предава писмото си, адресирано до Кърт Кобейн (признавам, това име ме привлече като магнит към книгата), а продължава да пише нови такива до различни починали известни личности. И така нейната история се разгръща и попива читателските очаквания.
            Приемайки облика на Кърт Кобей, Ейми Уайнхауз, Хийт Леджър, Амалия Еърхарт, Ривър Финикс, Джуди Гарланд и Елизабет Бишъп, четящият разбира, че сестрата на героинята – Мей – е умряла шест месеца по-рано, че родителите й са разделени, а самата тя стартира нов живот, в ново училище, в което никой не би следвало да я познава. Също така разбира, че животът не спира да тече, дори когато си отиват онези красиви и ефирни създания, които придават друг, по-цветен дъх на ежедневието. Защото наред със скръбта от загубата и с липсата на родителска топлина (най-вече майчина) Лоръл се сблъсква и с типичните тийнейджърски вълнения – приятелството, собственото място под слънцето, любовта, които също толкова нетърпеливо очакват своето разлистване.
Героите на деня за момичето са тези,  които се превъплъщават в огледалните образи на нейните собствени страхове и желания. Накрая обаче се оказва, че никой не може да се спаси истински от самия себе си, а бягството не е изход, дори и да счупиш огледалото:
„Но никой друг не може да те спаси, не истински. Не и от теб самата. Заспиваш в края на гората, а вълкът се промъква между дърветата. Надяваш се, че някой ще те събуди. Или че ще го прогони. Или че ще го гръмне. Накрая обаче осъзнаваш, че вълкът е вътре в теб. И тогава ти става ясно. Не можеш да му се изплъзнеш. Дори някой да те обича, той не може да убие вълка, защото той е част от теб. А този някой вижда на него твоето лице. И не би натиснал спусъка.“
Фабулата се развива плавно, а избраната епистоларна форма създава интимна атмосфера, в която тайните на сърцето могат да плуват спокойно. Езикът е някак познат и личен. Езикът на ежедневните младежки меланхолия и бунт. Макар и попадащ в категорията young adult и спекулиращ с типичните за тази възраст търсения, романът в никакъв случай не би следвало да бъде захвърлен от „по-възрастните“ читатели. Най-вече защото той представя една тяхна по-млада гледна точка, но и защото напомня, че последиците от собствените действия могат да имат фатален край; че смъртта дебне за дъх живот, пък дори и все още млад и зелен. За меломаните книгата е истинска наслада, а наличието на Елизабет Бишъп като адресат успя да ме влюби в книгата.

Познавам едно червенокосо (боя) девойче, което до миналата година плачеше пред мен, че Кърт Кобейн, любовта на живота й, бил починал. Познавам едно червенокосо девойче, което държи плакати на Nirvana из цялата ни детска стая и се научи да се гримира в стил Ейми Уайтхауз преди аз изобщо да разбера какво значи очна линия. Та, както може би се досещате, това девойче е по-малката ми сестра, затова за мен романът придоби съвършено лични измерения, познавайки крехката психология на вече 18-годишните. Ето защо  „Писма до мъртвите с любов“ от Ава Дилийра определено е купена в две бройки (макар да не ми е на сърце тази корица, но...). Една за мен, една за нея. За да знае от рано, че бягството не е решение, а спасението... спасението може да дебне отвсякъде. Пък дори то изразено в писане. До мъртвите.



Друг отзив:

0 коментара:

Публикуване на коментар