Снощи
бе идеален момент за пълнолуние. Когато сенките си шепнеха до бяло, а
огледалото поглъщаше образите, успях да си припомня първата си среща с родителя
на съвременните Лестат, Луи и Витирио (съвсем няма да коментирам последвалите
недоразумения от една черна поредица и
фен фикшъните й).
2015
година „Дракула“ отново ме изуми. Първо, защото се оказа, че съм чела непълно
издание, второ, защото откривам неща, които някогашното ми съзнание едва ли би
успяло да смели.
Издателство
Deja
book
зарадва българските читатели с луксозно издание на книгата. Модерната корица на Христо Чуков, която
по-скоро ме препрати към манга и аниме мотивите, макар и да противоречи на
представата ми за коминирането на твърдите корици с една доста по-изчистена и по-рафинирана
визия, все пак благоприлично флиртува с по-млади читатели, които може би за
пръв път ще чуят, че за графа имало и книга, а не само филми, а и топлината на
цветовете, подплатени и с присъствието
на вълк, прилеп, светещи очи (препратки, които вярно насочват към някои акценти
в образа на героя), така че искрени поздравления за избора й, все пак успява да те влюби в нея.
Да
се препразказва една вечност ми се струва ненужно. Достатъчно за читателя е да
знае,че романът започва с дневника на Джонатан Харкър – адвокат, заел се с
делата на граф Дракула около закупения от него имот в Англия. Замъкът, в който
живее графът в Трансилвания, се оказва мистериозно и плашещо място, а бързо
след пристигането си Харкър осъзнава, че животът му се намира в опасност и е
време да напусне Трансилвания. Междувременно бъдещата му съпруга започва да се
притеснява, когато се забавя с месеци., а
д-р Сюърд е зает да наблюдава интересните постъпки на пациент с психични
отклонения, поради което кани д-р Ван Хелсинг, който да му помогне при
изясняването на случая. Тъмнината поглъща съдбите на всички и скоро става ясно,
че граф Дракула е по-страховит от просто неприветлив благородник.
Брам
Стокър със сигурност не е първият автор, който захапва жанра на ужаса, както
преводачът Слави Ганев сам посочва в предговора на изданието. Преди него Кристофър
Марлоу, Уилям Шекспир, Лорд Байрон, Мери Шели и други градят колоните на
готическата литература. Въпреки това съм сигурна, че и самият Стокър не е
подозирал с каква бързина и доколко творбата му ще остави следа не само по
етажите на т.нар. висока литература, но и ще плъзне лиани влияние във всички
останали форми на изкуство. Причината за мен е доста неочаквано проста –
изчистеността на образа, както и постигнатата висока степен достоверност на
случващото се поради избраната форма на повествование от автора (дневници на
героите, чрез които пъзелът на мистерията малко по малко се подрежда).
В края на изданието са оставени оригиналната
първа глава на „Дракула“, отпаднала от първото издание през 1897 година, както
и интервю с Брам Стокър от същата година.
Бързам
да подчертая, че за съвременният читател „Дракула“ може да се стори леко
скучен, бавен и лишен от елементите на ужаса. Но това впечатление би останало,
само ако книгата бъде четена като съвременен фаст фууд фикшън. В действителност „Дракула“ е по-скоро еротична
творба-съновидение, отколкото хорър в най-чист вид. По страниците са закодирани толкова
алгоритми, символи, логически задачи, че
решаването на рубикуб-а „Дракула“ се превръща в предизвикателство, което е
равносилно на решаването на проблемите на междувековието – периодът, в който
твори Стокър, а персонажите оживяват с помощта на езика – безкрайно описателен,
наситен с чувства и емоции дотолкова, че докато чете, читателят неусетно да се
окаже въвлечен в атмосферата на
творбата.
Спънка,
която може да остави неприятно впечатление, е
българката диалектна форма, се открива на места, но причината за това е,
че самият Стокър запазва автентичния говор на част от героите, предавайки
техните думи дословно, с присъщия им диалект и маниер на говорене и Слави Ганев
съвсем разумно се е придържал към оригинала. Освен това е добавил около 500
разяснителни бележки, с които всяка нишка да бъде максимално проследена, така
че човек да не се изгуби между сънищата и реалността. Определено личи
преводаческата обич към работата и старанието да бъде достигнато ниво на
перфектност.
Снощи бе идеална нощ за пълнолуние.
От онези, през които не смея да се погледна в огледалото, защото бялата ми кожа
придобива цвят на мрамор и изглеждам нежива. В такива вечери не трябва да се
чете „Дракула“ (ИК Deja
book),
при това в пълна версия. Но вие вземете, че го направете. После може да ви се
присъни.
Други мнения:
Коментари
Публикуване на коментар