неделя, 21 юни 2015 г.

Да ви се случи "Смяна на огледалата" на Аксиния Михайлова

         Когато счупиш огледалото, в късовете му откриваш примките на безброй междуметия, които са били части от теб.
          
  Когато попаднеш на „Смяна на огледалата“ на Аксиния Михайлова (ИК „Жанет 45“, 2015), рискуваш както да се порежеш, така и да се откриеш.
            Това е втората стихосбирка на авторката, която разгръщам. През 2014г. Аксиния Михайлова спечели престижната френска награда за поезия “Аполинер” за стихосбирката си Ciel à perdre (в превод “Небе за изгубване”, “Галимар”, 2014), с което привлече вниманието ми. Макар „Разкопчаване на тялото“ да ме заплени далеч повече, в „Смяна на огледалата“ онова тихичко порязване на зрялостта рисува върху кожата на четящия и променя перцепцията. Четири сезона са минали. И думите се наместват в поредно очакване.
„…ще тръгнеш ли с мен,
когато ме застигне
тъмната вода?“
            Между трите раздела „Сбогуване с наречията“, „Отместване на сезоните“ и „В плитчините на примирението“ линията на сърцето се отклонява, читателят губи почва под краката си, а гладката повърхност на действителността се пропуква, за да изтече всичко онова, което е мълчано. Без да дави, без да помита. А отмивайки прахта по битието.
„...порастват резци на думите
и мълчанието се превръща
в единствената ми свобода.“
            Метафорите, които Михайлова използва са неочаквани в своята очевидност. Нежни, но същевременно придружени от една нотка суровост, думите се разхождат по страниците оголени до истинност, която боде, задира, задържа към себе си.
„Сега, с тишина в сърцето,
гледам как гладкия корем
на августовската луна потрепва
в порцелановата чаша,
но ти не можеш да влезеш в този пейзаж,
защото от раменете нагоре си зима.“
            Познатите тропи и фигури придобиват ново звучене, защото четящият се запознава със сезоните, с предметите, с времето именно на лирическия/лирическата. И някъде в това припознаване открива себе си, оглеждащ се в огледалото на общото, изначално заложеното търсене. На онова отвъд и на свободата.
„Лепкав здрач напоява завесите
смокинова лудост узрява в устата
дори не питаш откога е посадена там
изваждаш чук и пирони
и двадесет години поправяш
все същото счупено кресло
метеш усърдно стърготините му
но не можеш да гo изхвърлиш
също като хилядите други пропадания
които окръглят битието ти“
            Макар със „Смяна на огледалата“ дълго да се гонихме и често да не бях в настроение за дочитане, поглъщане, преглъщане докрай, стиховете на Аксиния Михайлова идват в мислите. И отекват там с очевидността на красотата си.
„каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.“
            Позволете й да ви се случи.


Други отзиви:
           


0 коментара:

Публикуване на коментар