четвъртък, 23 юли 2015 г.

„Човешка комедия" на Уилям Сароян

choveshka komedya            Въздишките по време на война, които препускат по семеотводните канали на времето, са тежки, стряскащи, каращи човек да се влюби в спокойствието. Или точно обратното – далеч от фронта затишието е страшно и всяко мълчание е придружено от сянката на своите необратими последствия.
            „Човешка комедия“ на американския писател Уилям Сароян (преиздадена от ИК „Бард“, 2015; превод на Никола Митев) не е първата книга на автора, за която бих се сетила. Името на Сароян за мен остава неизменно свързано със сборника разкази „Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света“. Въпреки това повестта му е считана за негова най-известна творба, а антивоенното послание в нея с лекота може да обясни защо.
            По-горният въвеждащ абзац спокойно би прозвучал клиширано, ако четящият тези редове не се е сблъсквал със стила на автора досега. Сароян съвсем неангажиращо и с лекота, без тежки и сложни за възприемане метафори съумява да изгради една реалистична картина на живота на очакващите живите или мъртви свои близки, както и на цялото американско общество, намиращо се в разгара на Втората световна война. Картина, в която  има както натежали игли по загубени улици, онемели жени без ръце, без деца, никакво лично пространство и едно пулсиращо очакване, така и доброта, любов и надежда.
            Действието на романа се развива в град Итака, Калифорния, а двамата братя Омир и Одисей са главните персонажи, които хващат читателя за ръка и го повеждат из ежедневието на един американец, останал далеч от фронта, но живеещ по време на война. През погледа им Сароян пречупва различни култури и нации, обединени от стремежа за добър и спокоен живот. Границите между личността, стояща извън зоната на комфрот, онази невидима заплаха от чуждото, и личното, сакралното е тотално размита. Няма враг пред портите, а коренът на злото се крие във военния конфликт.
            Фабулата се завърта в момента, в който четиринайсетгодишният Омир започва работа, за да издържа семейството си, тъй като по-големият му брат е мобилизиран на фронта. Омагьосан от магията на телеграфа, Омир е твърдо решен да бъде един от най-бързите телеграфисти в Запада. Но това носи със себе си и големи отговорности, защото невидимата преграда между него и живота на другите семейства в града пада и той се превръща в неволен свидетел на човешки емоции в най-първичния им и силен вид – в онзи момент на научаването.
            Предимно момчешка, „Човешка комедия“ може да се мери с четива като „Спасителят в ръжта“, както и „Повелителят на мухите“, защото дори и през идеалистична призма Сароян проследява до болезнена детайлност пътя на съзряването, а с всяка глава се поставят общочовешки, неразрешими въпроси:
            „Дори Одисей никога не плаче – защото... какъв смисъл има да плаче човек? Но снощи аз просто не можех да се сдържа. Плакай и не мога дори да си спомня дали ме беше срам. Струва ми се, че не. След като започнах да плаюа, не можех да си дойда направо у дома. Отидох с колелото до „Итакски  вина“, но сълзите ми все още не спираха и тогава пресякох града, та чак до училището. По пътя минах край една къща, деро рано вечерта имаше увеселение. Сега къщата тънеше в мрак. Бях занесъл на тия хора телеграма. Ти знаеш каква...[…] По-рано си мислех, че пoрасне ли веднъж, човек не може да плаче, но изглежда, че той именно тогава започва да плаче, защото тогава почва и да разбира какво става по света. Почти всичко, което човек узнава за живота, е или лошо, или тъжно.“ (из „Животът всякога причинява болка“)
„Човечеството воюва срещу своите недъзи. Но ти не се тревожи, защото доброто е вечно и непобедимо, а злото бива прокудено още щом се появи. Здравето на болното тяло и на болния дух всякога бива възстановено. Те могат да се разболеят отново, но всякога оздравяват…“
            Чрез ясни метафори (имената на героите), както и прости въпроси писателят оголва човешкото същество докрай. И го оставя между края и началото.
Защо с тази корица, „Бард"? :( 
            Макар „Човешка комедия“ да ми се стори твърде идеализирано четиво и да не се класира като номер едно в любимите ми антивоенни романи, със своето послание и дълбок психологизъм повестта със сигурност оставя траен отпечатък в съзнанието. Защото описва свят, който дори изправен пред трудности, се стреми да надскочи границите на човешкия живот и да открие доброто. Свят, който се опитва да свали спокойствието пред случващото се от гърба си, за да бъде щастливо.
  
                       

            

0 коментара:

Публикуване на коментар