"Добрият войник" или обезстрастените приказки за страстта

Наскоро The Observer състави свой собствен списък на най-важните белетристични произведения от последните 300 години. „Добрият войник” на Форд Мадокс Форд зае почетното 43-то място, а издателство  „Панорама”, сякаш знаейки това, зарадваха българските читатели с български вариант на тези приказки за страстта.
Корицата на Капка Кънева бе достатъчна, за да раздразни читателския ми апетит, но „Добрият войник” не се оказа моята притча. Или поне преводът й допринесе за разминаването ни по пътя.
Историята на две семейства – английско и американско – е пречупена през погледа на съпруг, който не може да ревнува, а дори се възхищава от любовника на жена си. Противоречивите чувства, които нишката на Ариадна предизвиква, са втъкани в думите на героя. От тях прозират телата на съмнението и объркването, а всяка една от тези четири глави е хаос, плод на поболял се ум.  Всяка страница е отворен въпрос без отговор, а тонът на несигурност се запазва равен през целия наратив. Действителността е застинала в примирение, примирение с тази mea culpa, която разказвачът сам си внушава, и с цялото разбиране, което отдава на всеки един от характерите на четиримата.
Първата глава е въвеждащата, а с всяка следваща историята на Едуард, Леонора, Флорънс и момичето се разплита, понякога предвидимо към своя край. И докато за всеки един от тях читателят може да си създаде сравнително устойчиво мнение още в първа част, гласът на разказвача сякаш остава най-мистериозната част от целия роман – на моменти студен и жесток, в други наивен и хуманен, завъртащ се змиеподобно около представите.
 „Добрият войник” е объркващ роман, обезстрастен и дисциплиниран дори в лутанията си. Дълбокият разрез на Форд в едно военно общество вади на показ недъзите на американското и английското общество, вън от зоната им на комфорт, но тази своебразната дисекция се губи из изреченията, оказва се засмукана от потока мисли на героите, а сред този вакуум на емоции всеки еротичен или социален дискурс остава обеззвучен.
Макар и базирана на истински случай и тъжна в корена си, историята на тези две семейства и замесените любовници бледнее. Диалогът заема малка част от романа, а главният герой неведнъж повежда читателя в противоречащи си посоки (да не говорим, че за съвременния български читател социалните проблеми, за които пише Форд, биха били далечни и непонятни).
Смущаващият подход на Форд е нещото, което прави най-ярко впечатление. Експериментът със стила на повествованието изисква огромна концентрация и разсейва от самата сюжетна линия. Разхвърляната плетеница, в която са описани историите на героите обаче, е революционна за времето си и навярно книгата би ми харесала много повече, ако самият превод не спъваше допълнително четенето. От него главно останах искрено разочарована и дори добрата коректорска работа и красива корица не можаха да ме утешат.
„Добрият войник” обещава много, но подобно на своите герои не изпълнява обещанието си. Или поне не в този си превод.


Коментари