Злото като спасение - "Дневник на крадеца" от Жан Жьоне

            Да паднеш върху тръните на живота е съдба, която заплита нишката на сърцето ти вън от йерархията. Вън от ограниченията. Прогонен от своите, един човек играе ролята на този, който другите са поискали от него да бъде, играе ролята на този, който животът е поискал от него да бъде. И така се ражда изкуство, и така се ражда театърът на абсурда.
          
dnevnik na kradeca
  „Дневник на крадеца“ на френския писател Жан Жьоне (ИК „Колибри“, 2015, превод: Росица Ташева) е жанрова автофикция, която меко казано се доближава до шедьовър, що се отнася до философията на езика. Това е психодрама, която рисува мястото на интелектуалеца с груби щрихи, оголва го до най-първични нива и жонглира с меланхолното и сензационото в сексуалността на градския антигерой, носител на  жестоките маниери на нещастието, бедността и унижението, но и на различни висини на съзнанието.
"Ако по волята на сърцето си съм избрал света, който ми харесва, значи мога и да открия в него каквито си искам значения.”
            Роден през 1910 без установен произход, изоставен от майка си, обвинен в кражба още на 10-годишна възраст и изпратен в изправителна колония, станал част за кратко към Френския чуждестранен легион, автор на пет романа и няколко пиеси, три от които преведени на български и изключително активен политически, Жьоне представлява един от най-противоречивите образи на литературата, а „Дневник на крадеца” е четиво, което смело бих нарекла предшественик на бийт-обществото. Спечелил одобрението на писатели като Сартр и Кокто, Жьоне предлага на читателя един нов вид екзистенциализъм, приплъзващ значението на думите до краските на подземния свят на низостта.
            Една дефиниция на поезията може само да определи какво трябва да е това, не какво е било или е в действителност, пише Шлегел. По същия начин не бих си позволила да дам дефиниция на дневника на този стремеж към невъзможната нищожност. Още в началото на творбата, Жьоне индиректно се окачествява с цвете на злото, което върви по стъпките на предателите и въпреки това няма недостойно дело:
„Най-недостойното дело е незавършеното.”
            „Дневник на крадеца” е поезия на злото в проза, чиято плътност е помитаща. Любовният дискурс в книгата разкрива онези спомени доброта, които антигероите крият в себе си. Изключително чувствителен, Аз-ът на Жьоне в творбата съзнателно търси грубостта като средство за окончателно разкриване на себе си.
            Борбата на интелектуалеца с установените йерархични нива  намира израз в  (не)обичайното  ежедневие перверзия. Хомосексyалността като огледало на чувствения разрив със себе си и другите не бива демонстрирана, тя представлява естествено явление на природата. За времето, в което творбата е написана, позицията, която Жьоне заема, е революционна (опасявам се, последното се отнася главно към днешн дата). Любовниците на героя, неговите сбъдната и несбъднати любови, са носители на точно определена естетика, не винаги излагаща ги на ниски интерпретации.
Жьоне, пътуващ между спомените и щастливо избавление, се оказва разкъсан между привързаността към нещастието и мизерията и непознатите дебри на спокойствието.Формите на еротизъм в романа се преплитат, лицата на любовниците се смесват, а езикът е непрекъснат процес на ставане, осъществяване на себепречистване. За силата на звучене на романа допринася и отличният превод на Росица Ташева. За пръв път от много време ми се иска да спра процеса на четене и да вадя цитати. Красотата и изяществото, пречупени през призмата на грубостта и жестокостта, са запазени.
„Дневник на крадеца” е книга, която не само отглежда рани, но и която лекува. Тази поезия на болката заслужава вниманието на всеки любител на литературата. Върхи нея могат да се пишат трактатити, но това сякаш се оказва излишно. Съпреживяването е това, което кара читателят да гледа през ръцете си, да гледа и да не вижда красотата по начина, по който е свикнал.
           



            

Коментари