„Парижкият архитект“ от Чарлс
Белфур (издателство Интенс, 2015) е приказка за Втората
световна война, която притежава магията на еднодъхните книги. Тези, които
поднасят лошото, страшното, ужаса по такъв начин, че вярата в човешкото все пак
да се запази.
Фабулата се развива по време на окупацията на Париж от немската
армия през 1942 г., а главният герой Люсиен Бернар – архитект по професия – е на
път да бъде тотално декодиран и
преустроен. Воден от амбицията да се утвърди като модерен и талантлив архитект,
той приема поръчка, която ще му донесе много пари, но излага живота му на
опасност – да проектира тайно скривалище за богат евреин – място, което е
толкова невидимо, че и най-упоритият офицер да не може да го открие.
Увлечен от играта на котка и мишка и опиянен от мисълта, че може
да надхитри окупаторите на града му и режима, който принуждават жена му да се
реди от три сутринта на опашки за храна, а любовницата му да продава тялото си,
за да запази мястото си на диктуващ правилата дизайнер, Люсиен безразсъдно се
впуска в това приключение, без да влага каквато и да е загриженост за клиентите
си. Всичко това, докато едно от неговите скривалища се проваля трагично, а картината
на издъхваща двойка старци, запазили мълчание, за да спасят него, не подлага на
реконструкция собствената му психика. На карта се залагат не само
професионалните му достойнства, но и душата и човешкото му.
Белфур
доувива сюжета, оставяйки едно от проектрираните скривалища разкрито и пускайки
немците по следите на тайнствения му архитект.
„Парижкият
архитект“ е проектиран добре роман, чиято философия се свежда главно до
усвояването на пространства в различни форми, използвайки силата на материала –
било то отнасяйки се до предмети и сгради, или до човешки действия и ценности. Да
се изправиш срещу себе си, за да спасиш другия – тази идеалистична и хуманна
идея авторът се опитва да застъпи, опредметявайки животи и емоции.
Героите
в книгата са на границата на себеизобличаването. Всеки един от тях е носител на
различни естетически категории и междувременно нищо човешко не им е чуждо –
арогантност, безсрамие, надменност, сладострастие, надежда, любов, като на
преден план се поставя не звярът, а човекът. Пре-проектирането на болката от
едно нерадостно и жестоко битие се комбинира с надскачане на рамките на
времето. Да бъдеш значи да помагаш.
Стилът
на Белфур е лек и достъпен. Книгата може да се чете както на един дъх, така и с
паузи между разлистванията (както беше в моя случай), без читателят да се
изгуби в стаите на историята или да забрави ключови моменти. Все пак романът ми
остави впечатление на писана по рецепта творба, която би могла да я превърне в бестселър,
но не и в литературен шедьовър. Липсваха ми известна дълбочина и естетика на
езика, а краят на книгата до известна степен ме разочарова. Твърде хубавото не
е на хубаво, както гласеше една стара българска мъдрост. Ако трябва да оценявам, със сигурност не бих клоняла към четирите звезди, които сумарно книгата събира в Goodreads, но не бих и отритнала прочита й.
„Парижкият архитект“ е приятно четиво, което увлича и замисля, без да
натоварва излишно. Заложените идеи си струват препрочитането, а архитектурният
поглед на писателя (сам архитект) пречупва събитията от Втората световна война по
един нов, по-съхраняващ вярата и приказен начин.
Коментари
Публикуване на коментар