„Лудият от площад Свобода" от Хасан Бласим – между границите на човешкото и чудовищното

„Лудият от площад Свобода (изд. „Жанет 45“, 2015) на Хасан Бласим е сборник с разкази, за които читателят може само да се надява, че са плод на авторовото въображение. Да са художествена литература; хипербола, а не реалност.
Издателска къща „Жанет 45“ пуска продължението на поредицата „Кратки разкази завинаги“ точно навреме, сякаш прогнозирано, планирано до последната секунда – когато новините са разкъсвани от противоречия, а бежанците са редовните жертви на репортерските камери.
Бласим лавира по границите на човешкото и чудовищното, без да се притеснява какво може да се види из зейналите под тях бездни.  В 12 разказа архивите стават реалност, а кошмарите се материализират в трупове. Един безкомпромисен поглед над културните различия между Западна Европа и Ирак, сборникът стряска с откровеността си, буди нападателното (все пак някъде са намесени  и български граничари), а накрая сломява.
Иракският автор успява да впечатли с палитрата от думи, с която рисува грубите и не дотам красиви щрихи на войната. Пред читателя оживяват бягството, надеждата, смъртта и надбягването с нея. Насилието е постепенно наслагващо се присъствие, то не се афишира, не се натрапва, нито осъжда, а просто констатира. Маркира болката на точните места, обхваща я и не я пуска, за да не бъде забравена.
            „Артилерийският обстрел барабанеше като дъжд, но ние не се бояхме..." Задрасквах и пренаписвах: "Артилерийският обстрел бе карнавал на звездите, а ние - в любовен гърч върху пръстта на отечеството.“
            По време на война лудостта е категория, която поглъща всичко ежедневно и познато. На нови правила се подчиняват не само обществените порядки, но и мечтите, вдишванията и издишванията на индивида. Децата се надбягват с катафалки, играят сред остатъците след бомбандировките и нищо небесно не дава отговор защо и как се живее така. Подобни истории не са новост (дори сред забавните истории на Етгар Керет в „Седем добри години“ може да бъде открита сянката на горчивината, на тегобата исторически жребий), въпреки това при Бласим присъствието на войната е по-осезаемо, по-цветно и по-ярко.
           
„Това е просто детайл, скъпи ми български читателю. Следващият път, в някой друг разказ, ще ти разкажа как български войник изнасили нигерийска девойка в пограничната тъмнина... И как ни би турската армия... И на какво унижение ни подложи унгарската... Това е историята на границите в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите, граници, тънещи в мрак и безчовечност!“
Комплименти към издателска къща „Жанет 45“, които успяха да ме накарат да наруша
правилото си да не чета две книги от едно издателство една след друга.  Но призив към човечност,  това е сборник, който осъзнава и признава безсилието, слага сам въжето на шията си, но завършва с усмивка. Онази злокобна усмивка, която се разтяга лист подир лист, сред мрака и безизходицата. Усмивката за една бъдеща надежда, която се вие като змия около труповете и бомбите. А след всички думи и след всички доказателства, на читателят все още му се иска всичко това да е добре написана измислица. Брътвежи на лудия от площад, на който има Свобода.


            

Коментари

  1. Ако книгите бяха написани толкова добре колкото пишеш ревютата, света би бил едно по-хубаво място. Най вече "Вечер във Византия".
    Иначе.евала.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар