"Папагалите от площад Арецо" от Е. -Е. Шмит – антология на сексуалността

С една кратка бележка е много лесно да се преобърне света:
„С тази бележка само ти обръщам внимание, че те обичам. Подпис: знаеш кой.“
Това прави и експериментът на Е.-Е. Шмит „Папагалите от площад Арецо“ (изд. „Леге Артис", 2015), в който гореспоменатото тайно писъмце-откровение е изпратено едновременно до няколко адреса на площад „Арецо“, който е световноизвестен със своите пернати обитатели – папагалите. А всичко това води до завъртане на световете, убийство на надежди и разпалване на междуличностни конфликти.
Шмит (чийто „Любовният еликсир“ наскоро прочетох) отново се легитимира като носител на взривоопасни теми, променящи трайно читателското възприятие, но ако в „Любовният еликсир“ се прави една онтологизация на раздялата, то в „Папагалите от площад Арецо“ е побрана антология на сексуалността, безсрамен апотеоз на похотта, но не и безпоследствен.
Персонажите в романа принадлежат към различни социални прослойки, различават се по пол, възраст, сексуална ориентация и призвание. Сред тях има политици, бизнесмени, богаташи, бедни, добри, наивини, арогантни, невъзпитани, млади и стари. Хора, превърнали се в папагали. Шарени, бъбриви, говорещи свой език, тихи или шумни, гальовни или забиващи клюн в плътта.

„Единствено тукашните деца смятаха за нормално, че на това място са се настанили папагали, но всички знаят, че слабостта – а и силата – на младите умове, е да приемат всякакви ситуации.“

Разнообразието на човешкото лице предполага и различните реакции спрямо анонимното писмо – верижната реакция е отприщена, а  сюжетните линии се размиват в една обща – в
Чудна корица
сексуалната фиксация. В “Папагалите от площад Арецо” всички  имат любовници, сексът с непознати не е новост, включително и с платени жрици на любовта, а наред с това във въздуха витае и желанието, мечтата за голямата Любов, за вечната.
И именно някъде там, при противопоставянето на имената на главите (Благовещение, Магнификат (Възхвала на Пресветата Дева),Респонсорий (Отговорът - алтернация на солово пеене и хоров напев), Dies Irae (Ден на Гнева), Lux perpetua (Вечната светлина на Requiem-а ) и хормоналната лудост се откроява посланието на автора: „Докажете ми, че любовта не съществува.“
Единствените видове любов, които съществуват и вървят добре, са тези без секс. Всеки успява, без да се насилва особено, да бъде син, брат, приятел, баща. Рядко всичко заедно. Но светът се е вкопчил в свързаната с либидото любов, макар тя да се разпада на прах.“
Проблемът с тази книга е, че със сигурност не бих я препоръчала на човек, който досега не се е сблъскал с творби на писателя. На моменти героите бяха твърде бездушни, а страданието им не предизвикваше никаква емоция у мен. Те бяха просто макети, пълнежи на страниците преди поредната доза сексуално пренасищане. Компенсаторният механизъм на героите срещу неудовлетвореността, екстремното отричане на нормалното не са предадени пошло или отблъскващо, но наслагването им в такъв огромен обем сякаш изиграва лоша шега за цялостното впечатление от романа, защото се оказва, че тези 670 страници се различават в своя ритъм от нормалното вдишване-издишване, а фабулата е болезнено пренаситена с лица и разтеглена.
Все пак „Папагалите от площад Арецо“ е интересен експеримент, сатира, която осмива обвързването на две изначално противоположни нагона. Съблазнявайки ви с една единствена бележка, тя може да ви подхлъзне в свят, в който нюансите са различни от сивото. По папагалесто богати.



Малко папагали от площад Арецо вижте тук.


Други мнения:

Коментари