С
една кратка бележка е много лесно да се преобърне света:
„С тази бележка само ти обръщам внимание, че те обичам. Подпис: знаеш кой.“
Това
прави и експериментът на Е.-Е. Шмит „Папагалите от площад Арецо“ (изд. „Леге Артис", 2015), в който
гореспоменатото тайно писъмце-откровение е изпратено едновременно до няколко
адреса на площад „Арецо“, който е световноизвестен със своите пернати обитатели
– папагалите. А всичко това води до завъртане на световете, убийство на надежди
и разпалване на междуличностни конфликти.
Шмит
(чийто „Любовният еликсир“ наскоро прочетох) отново се легитимира като носител
на взривоопасни теми, променящи трайно читателското възприятие, но ако в „Любовният
еликсир“ се прави една онтологизация на раздялата, то в „Папагалите от площад Арецо“ е побрана антология на сексуалността, безсрамен апотеоз на похотта, но не и
безпоследствен.
Персонажите в романа
принадлежат към различни социални прослойки, различават се по пол, възраст,
сексуална ориентация и призвание. Сред тях има политици, бизнесмени, богаташи, бедни,
добри, наивини, арогантни, невъзпитани, млади и стари. Хора, превърнали се в папагали. Шарени, бъбриви, говорещи свой
език, тихи или шумни, гальовни или забиващи клюн в плътта.
„Единствено тукашните деца смятаха за нормално, че на това място са се настанили папагали, но всички знаят, че слабостта – а и силата – на младите умове, е да приемат всякакви ситуации.“
Разнообразието на
човешкото лице предполага и различните реакции спрямо анонимното писмо –
верижната реакция е отприщена, а сюжетните линии се размиват в една обща – в
сексуалната фиксация. В “Папагалите от площад Арецо” всички имат любовници, сексът с непознати не е
новост, включително и с платени жрици на любовта, а наред с това във въздуха
витае и желанието, мечтата за голямата Любов, за вечната.
 |
| Чудна корица |
И именно някъде там,
при противопоставянето на имената на главите (Благовещение, Магнификат (Възхвала на Пресветата Дева),Респонсорий (Отговорът - алтернация на солово
пеене и хоров напев), Dies
Irae (Ден на Гнева), Lux
perpetua (Вечната светлина
на Requiem-а ) и хормоналната лудост се откроява посланието на автора: „Докажете
ми, че любовта не съществува.“
„Единствените
видове любов, които съществуват и вървят добре, са тези без секс. Всеки успява,
без да се насилва особено, да бъде син, брат, приятел, баща. Рядко всичко
заедно. Но светът се е вкопчил в свързаната с либидото любов, макар тя да се
разпада на прах.“
Проблемът с тази книга е, че със сигурност не бих я
препоръчала на човек, който досега не се е сблъскал с творби на писателя. На
моменти героите бяха твърде бездушни, а страданието им не
предизвикваше никаква емоция у мен. Те бяха просто макети, пълнежи на
страниците преди поредната доза сексуално пренасищане. Компенсаторният механизъм
на героите срещу неудовлетвореността, екстремното отричане на нормалното не са
предадени пошло или отблъскващо, но наслагването им в такъв огромен обем сякаш
изиграва лоша шега за цялостното впечатление от романа, защото се оказва, че тези 670
страници се различават в своя ритъм от нормалното вдишване-издишване, а фабулата е болезнено пренаситена с лица и
разтеглена.
Все
пак „Папагалите от площад Арецо“ е интересен експеримент, сатира, която осмива
обвързването на две изначално противоположни нагона. Съблазнявайки ви с една
единствена бележка, тя може да ви подхлъзне в свят, в който нюансите са
различни от сивото. По папагалесто богати.
Малко папагали от площад Арецо вижте тук.
Други мнения:
Коментари
Публикуване на коментар