„Дъщерята на скулптора" от Туве Янсон – приказки безкрай

                Когато човек е болен, най-хубавото, което може да му се случи между температурестите лутания, е да попадне на точната книга с приказки. Пиша това, защото аз попаднах на такава  – „Дъщерята на скулптора“ от вечната Туве Янсон (изд. „Жанет 45, 2015), която макар автобиографична, съхранява детска магия в нея.
„Дъщерята на скулптора“ е автобиография, скрита зад думите на художествената литература. 19 кратки разказа, придружени със съответния брой илюстрации, обобщават най-важното и нежното от детството на писателката сред роднините й творци. Преводът е на Анелия Петрунова, а корицата – дело на Люба Халева. 
Повествованието се води от първо лице, а случките са предимно невероятни, изглеждат невъзможни за случване в едно „обикновено“ семейство, лишено от чука и длетото на вдъхновението. На места детайлите избледняват, авторката хиперболизира или умело заобикаля реалността. Така умело, че действителният свят се превръща в мираж, а историите ала Емил от Льонеберя изместват подобно детско своеволие действителността.
Тези 19 разказа все пак ми се сториха с една идея по-слаби от предните й няколко сборника, но това не пречи да им се отдадете без очаквания, без предубеждение. Подводните течения в нея могат и да ви изненадат. Защото зад пластовете красота, невинност и очарование се крият вулкани от емоции и загатки. Като в „Златният телец“ или „Наводнение“.
Малката Туве е еманация на детската хитрост и чистота, но през нейната призма света на големите става по-обозрим; малките, незабележими до момента детайли излизат на преден план и заемат централно място в повествованието.
Атмосферата на книгата си остава докрай приключенска и еуфорична, макар тъмните или гневни краски в отделни разкази. Реалността, през погледа на дъщеря на бохеми и бъдещ магьосник за деца, е изчистена от примесите на лицемерието и прикритостта. Тя е клокочещ вулкан от събития и читателят никога не знае какво ще изскочи от него.
Стилът на писане на Янсон, както обикновено, е приказен. Трудно е да се побере в една рецензия. Защото за разлика от последната, написаното от нея твори магия и светлина. Стиловите игри, както и преплитането на автобиография с измислица очароват. На моменти разказите все пак ми се сториха излишно забавени или с прибързан и недовършен край. Като „Анна“ и „Заливите“. Други разкази пък будят усмивка и искрено съчуствие към либералното семейство на Янсон, принудено да се сблъсква с околността („Хрумванията на леличката“). Това, което обаче, ме спечели в тази книга, е скритото дъно, което писателката втъкава в написаното. Оценката на света на възрастните, която често подминаваме.
И макар книгата наистина да ми се стори по-мудна от предните сборници, излезли към „Кратки разкази завинаги“, „Дъщерята на скулптора“ обещава поне час забавление, свобода и потъване. Защото привидно забавното крие много по-дълбоко послание. И то навярно остава откриваемо само за възрастните, които могат да декодират детското, тъй като са го съхранили в самите себе си.

                Комплименти на издателска къща „Жанет 45" за оформлението и на Анелия Петрунова за отличния превод. 

Коментари