„Синът на акордеониста" от Бернардо Ачага– мелодията на един свят

синът на акордеонистаДумите като онова, което остава, и думите като издадена от акордеон въздишка са човешкото своеволие, присвояването на идентичност като средство за бягство от бесмислието на nascentes morimur*. В „Синът на акордеониста“ от Бернардо Ачага (изд. „Панорама“, 2009; превод: Мария Пачкова) те разказват историята на Давид - син на акордеонист, произхождащ от селцето Обаба в Страната на баските до Калифорния, САЩ; Давид– жив и Давид – мъртъв. Давид като герой и Давид като разказвач.
Йосеба посещава дома на своя стар приятел Давид. Давид  е починал, но споменът за него поскача по буквите, които гравират на надгробната му плоча, докато Йосеба разговаря с жена му. Попадайки на записките на  другаря си, последният решава да ги дооформи в книга, страниците на която се превръщат в преразказ на миналото; еманация на колективното съзнание и преживяване.
Потокът на съзнанието в „Синът на акордеониста“ елегантно обгръща прозата на Ачага, изкоренява индивида от света, за да го завърне към себе си. Творбата е  посягане към миналото като своебразен акт на спасение на паметта. Фабулата на романа оставя темите за смъртта, живота, принадлежността и любовта отворени рани на мисълта, а езикът е изразното средство, инструмента, чрез който болката от о-съзнаването покълва и пробива всяка преграда на механичното ежедневие.
                Оригиналният език на книгата е баски, но сантиментът единствено към него е привиден. Ачага сякаш изгражда една нова Вавилонска кула, от която висят ръцете и краката на много думи. Всяка сричка е поставена на мястото си, всеки символ изпълнява двуяка задача – да разделя и да обединява. В описанието на баския народ авторът вплита различни нации, прецизно дощрихова микропортрета на „народеца“, на провинцията, за да обобщи човешката съдба, в която смъртта е просто липса на усещания, а трескавата тревога пред лицето й е прелюдия към обезоръжаващата лекота на осъзнатото безсмислие от страха.  
"Синът на акордеониста" е експеримент, който не води до мигновени резултати. Книгата е художествена фикция, но сякаш облягаща се на гърба на цял исторически преход. Бавното четене е удоволствие, а не принуда и надскачането на границите и припознаването оса неизбежни. Избраната форма на повествование и майсторският преход от сегашно към минало време; от разказ за Давид към разказ от Давид придърпват читателя, припознават го в случките, в атмосферата, в спомените. Персонажите са колкото фиксирани, толкова и разтегливи във времето – представляващи огледало на самите нас.
Поздравления на издателство „Панорама“ за избора да издадат тази оригинална творба, обличайки я в такава елегантна форма. Лесно разпознаваема е корицата на Капка Кънева, а Мария Пачкова се е справила похвално с нелеката задача да обедини толкова езици под поетиката на Ачаговия изказ.
„Синът на акордеониста“ е въздишка, Padem, Padem – мелодията, която сме си обещали, че никога повече няма да свирим, но тя никога не ни напуска. Оригинално поднесен портрет не само на една провинция, но и на индивида като единица мярка за света; наивен и чист детски спомен, придружен от носталгията на съзряването.

*раждайки се, умираме (лат.)


Друго мнение:
http://izumen.blogspot.bg/

Коментари