неделя, 8 ноември 2015 г.

„Жените на Лазар" от Марина Степнова – деликатната литература на живота

„Жените на Лазар“ от Марина Степнова (изд. „Прозорец“, 2014; превод Ася Григорова) е роман, за който лично аз не бях чувала почти нищо. До момента, в който Гергана Рачева не го пъхна в ръцете ми и не си заложи главата, че след този Лазар литературното ми битие ще възкръсне.
Книгата е необичайна семейна сага, неуспешна сумирана на задна корица. От наши дни Степнова проследява съдбата на плодовете на великата любов и на огромната не-любов, на суровостта на времето и бездушността на режимите. Лидочка Линд се оказва сираче на петгодишна възраст, а появилата се от никъде студена и достолепна баба Галина Петровна не внася успокоение в уплашената детска душа. Една невинна среща с гените и задаването на един обикновен въпрос, далеч не обгърнат с такава мистерия както Рандовия „Кой е Джон Голд?“, препраща към ретроспективно проследяване на живота на гениален учен-бунтар от времето на царството на КГБ в комунистическа Русия. Лазар Линд е превъртащата точка на живота на три жени. От нещастната му любов към Маруся – жената на неговия покровител и скъп приятел – през нещастния му брак с Галочка,  довел до израждането на образа Галина Петровна и до срещата му с внучката му Лидочка – детето, в което годините, сърцето и умът се сливат.
Не липсва и историческа и социална позиция, остра критика към режима и войната. През погледа на Маруся читателят преживява евакуацията на ЦАГИ (Центра́льный аэрогидродинами́ческий институ́т) през 1941 година в Енск. Ужасите на войната, през погледа и съвестта на една жена, която осъзнава, че те са й спестени до голяма степен благодарение на простичка лотария, на факта, че съпругът й работи за правителството. Угризенията на съвестта, които я измъчват докато живее  в нечия чужда къща, сред нечии чужди спомени. Угризения, които тя се заема да потуши по най-добрия възможен начин – помагайки на другите. Контрастът между тази съвест с превръщането на едно младо и невинно момиче, чийто дух е бил пречупен и смачкан от заплахите на властта, е моментът, в който историята за жените на Лазар свършва и започва. А от историите на три жени образът на този малък и голям мъж става по-ярък и по-плътен – сякаш захранен от женските емоции.
Ab imo pectore, от душа и сърце – романът очарова не толкова с оригиналност на разказа, макар че признавам призмата, през която той е пречупен, е очарователна изненада, колкото с начин на изложение. Избраната форма на повествование, елегантният изказ на писателката, точната подборка на словосъчетания, съхраняването на красотата на езика, дори времето, в което са забити събитията, са деликатно напомняне какво значи красота на писането. Стиловите мимикрии и езикови експерименти на Степнова могат да бъдат обобщени точно в една дума – деликатност. Без грозни подробности, без излишно натрупване на думи, маниерът  й оставя достатъчно свобода на читателя да запълни сам празнините, да се открие в пролуките на историята и да я направи независим, жив огранизъм.
Поздравления и на преводача Ася Григорова за чудесния превод. Съумяла е максимално да съхрани елегантността на стила на Степнова. 
За нещастната мъжка любов, оставаща вярна до край, за слепотата ни, когато сами искаме да донапишем чужд път, за женското мълчание. И за мълчанието като цяло. Не само в личното, но и във външното. И обратно, Ab exterioribus ad interiora.  За „Жените на Лазар“ може да се изпише много. Но тези лични истории са част от една обща човешка история, която се подчинява единствено на законите на кръговрата, като  само привидно изменя формата си. Силно препоръчвам за любителите на добрите руски романи, на деликатния и красив език и на живота. Защото в крайна сметка, книгата остава именно негов апотеоз.

0 коментара:

Публикуване на коментар