четвъртък, 17 декември 2015 г.

„Кървави разкази" от Александър Чакъров – разказ за мъжи времена

         
александър-чакъров
  „Кървави разкази“ от Александър Чакъров (изд. „Сиела“, 2015) бе наглед лекото четиво, към което посегнах, докато дочитам „Огнехвъргачките“ от Роберто Арлт (издателство „Панорама“, 2015; превод:). Оказа се голяма грешка, защото първо съвсем не се оказа леко, второ – съвсем не плувах в свои води. Въпреки това тези разкази ще омагьосат почитателите на Хайтов, Божинов, Йовков, Делчев. Защото много елегантно съчетават съвремие с минало, прескачат географски ширини и бягат от бесилото на клишето.
В 130 страници онази клета Македония, населена от турци, българи и гърци, сменя своята премяна пред читателя и го посвещава в дивостта си в най-красивия  смисъл. Познати и непознати образи като хубавата Калина, открадната от бея, поп Ристе, който губи Господа си, Таньо войвода, на когото национализират мелницата, малката Бодана, синята пустиня, балканската мадона и други препускат по страниците на „Кървави разкази“, за да възкресят истории за крадене на девойки, за хайдути, за чест и за достойнство.
Въпреки силните думи на Хайтов и Делчев за литературния похват, който Чакъров използва, самото навлизане в живота на този сборник е трудно – тромаво, отчасти поради факта, че съвременният читател е отвикнал от проза с такъв цветен и сочен език, отчасти заради режещия диалект и постоянен изповеден тон, сливащ разказ с разказ.
„Щото аз, кога го знаех, черен ми беше като кучи гъз и на пъпа си баш я бе турил Македонията: ни да го чешеш, ни да го ръгаш. Бяс беше тоз свят – разбесува ни сичките – какви сме, да не се знаем – таквиз ни направи… Кипяхме ѝ, вряхме ѝ на Европата в акъла, горяхме ѝ, изгоряхме ѝ – сичкото мина замина, сичкото ни са забрави… Ама едно да ма питаш – умрял да съм, пак ша ти го река: българин са родих, български поп ма е кръстил и ей туй име ми е турил – Варадин. Пък ей тоз балкан е Али ботуш планина и дорде дишам, дорде очите ми гледат, за българска ши я знам, за моя ши я броя. Пък светът де ши я туря, чия ши я пише… майната му!

 Ножове, пушки, куршуми, сблъсъци на характери и животи – Чакъров пренася читателя  в едно люто време и липсата на метафоричност и прямотата на изказа няма как да не бъдат също толкова парливи.  Разкази за мъжки времена, „Кървави разкази“ е сборник, който може да омагьоса с балканската си мощ, но може и да подразни със съзнателното негласно идеализиране на героите. Защото макар и реалистично описани и ругаещи, у читателят винаги се прокрадва симпатия към всеки един от тях.
            Забележитлено е обаче умението на автора да избира точния момент за край. Съвсем неслучайно ми се вижда включването на разказа „Балканска мадона“ в немската антология „Българските разкази на ХХ век”, редом до Емилиян Станев и Радичков. „Синята пустиня“, може би разказът, който ме грабна най-много, също хваща без свян за гърлото и доказва, че да се пишат разкази в диалектична форма може да бъде също толкова разтърсващо  и оригинално.
            Комплименти на редактора Ганка Филиповска, не знам доколко се е намесила в повествованието на Чакъров, но със сигурност автентичността на сборника е запазена и това се усеща още на страница първа.
            „Кървави разкази“ е сборник, който кръвожадно изяжда съвремието и пренася в едни други, диви времена, в които хайките за вълци са били ежедневие. Силно препоръчителен и не по-малко силен от  Хайтов, Радичков, Русков или Делчев – Чакъров определено има какво да разкаже, макар и леко плъзгайки се по ръба на вече познатото и четеното.


0 коментара:

Публикуване на коментар