„Емаус" от Алесандро Барико – една-единствена тъма, за всички

алесандро-барико
„Емаус“ от Алесандро Барико (изд. „Унискорп“, 2016; превод: Иво Йонков) е роман за елегантното (не)порочно (само)убийство на вярата и  за споделената тъма на навлизането в света на възрастните.
           Боби, Лука, Светеца и разказвача свирят в местната църква, уверени са в непорочността на ума и правилността на поста си. Телесното е затвор, в който техният дух е принуден да живее, но и затвор, чието игнориране става все по-трудно, когато  младежката плът се разбунтува. Четири момчета, седемнадесетгодишни, вярващи католици, произхождащи от наглед нормални семейства, се сблъскват със собствените си демони след срещата с красавицата на града – разгулната и греховна Андре. Една своебразна Пандора, която ги повежда по пътя на познанието и срещата с безкрайната тъмнина, погребана в човешкото сърце.
„Който е започнал да умира, никога не престава да го прави.“
Години по-късно разказвачът на тази история се лута между юношеството и зрелостта и се опитва да си обясни на пръв поглед необяснимия копнеж по смъртта.
Времето на земята се оказва нещо естествено, а преодоляването му – само въпрос на избор. Между твърдата десница на религията и свития юмрук на младостта и желанията на плътта, четирите момчета се научават да разграничават религия от вяра, затварянето на очите и привидното целомъдрие пред искреното разкаяние и изкупление.
„Емаус“ взаимства библейски сюжет, за да изгради една трагедия, в която няма черно или бяло, няма точни формули, а въпросът „Как можахме?“ остава дълга диря по пътя към Емаус. Историята на четиримата приятели би могла да се скрие във всеки един времеви отрязък. Актуална е била преди, актуална е и сега. Антитезите въздържание–хедонизъм се надбягват в гонитба, в която победители няма, а порастването се оказва мъчителен процес, в който идеалите на детския свят биват завинаги отделени от тялото на реалността, в която семейното гнездо спира да бъде убежище и историите невинаги завършват щастливо.
Андре е статичният персонаж – онзи, който със своето бездействие и просто започнато умиране мотивира хиляди последствия; катализаторът, който предопределя динамиката на събитията. Антихристът, който обаче не убива Бога.

 „Така, отрязани извън трагичното, получаване в наследство евтината бижутерия на драмата заедно с чистото злато на фантазията.
Това завинаги ще ни направи незначителни, сдържани и недостъпни.“
          Барико съумява да създаде едно реалистично ходене по мъките, история за цената на живота, в която Богът е затвор и спасение. Философските разсъждения са поднесени елегантно, почти незабележимо изплували измежду разказа и разстилащи една абсурдна, но „една-единствена тъма, за всички“. 
          В 127 страници ,,Емаус‘‘ съблича спокойствието и читателят остава само по болката от предсмъртните въздишки на чистотата и свободата в свят, в който религиозните маски погубват изцелението на душата. А самоубийството  дебне, не говори, само разтваря спокойно устни, като че ли не е целувало от цяла вечност.


Хубаво ревю четете и от Деси Желева тук: http://orangecenter.bg/blog



          

Коментари