петък, 19 февруари 2016 г.

T.С. Елиът и неговите „Избрани стихотворения"

Малко са американските поети, които с такава мощ и сила на въздействие успяват да създадат от американската и европейската култура поетични синестезии, които прекрояват времето и пространството, размиват границите и съшиват континентите.  
Ако в една дума може да се побере цялата Елиътова поезия, то навярно това би било думата „драматизъм“, както посочва преводачът Владимир Левчев. Новоиздадената книга „Избрани стихотворения“ от Т.С. Елиът в негов превод („Жанет 45“ , 2016) прави разходка из „Пруфрок и други наблюдения“ (1917), „Стихотворения“ (1920), „Пустата земя“ (1922), „Пепелната сряда“ (1930), „Четири квартета“ (1935-1942) и „Когато огънят и розата стават едно“, за да щрихова модернизма в най-болезнения му, най-въздействащия му вид. Не е излишно да се отбележи, че изданието е повече от чудесно, а да държиш Елиът, преиздаден с твърди корици, е ескиз щастие от трепетното разлистване на страници до пет сутринта.
Изобретяването на един нов език като реакция срещу незадоволителния обществен порядък, призоваването към вглеждането в текста, преповтарянето на архетипни символи, трансцендиращи историята правят поезията на Елиът близка до читателя. Възкресяват любовта към мерената реч. Неслучайно Елиът е един от най-популярните англоезични поети на XX век. При него невъзможното е възможно, несъчетаемото се оказва хармонично, а деперсонализацията в стиховете му им придават едно общочовешко звучене, една итимност, отдалечаваща от тълпата и ежедневните битки.
I
В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“


 Из „Портрет на една дама“

Плътен, сочен, езикът на Елиът не се свени да рисува в най-тъмни нюанси герои и персонажи, носители както на високото, така и на трагичното, драматичното. Пайзажът в стихотворенията и поемите винаги е ярък декор на емоцията – фон, на който свободата на стиха изглежда естествена, изначално правилна.
V
Което наричаме начало, често е краят,
и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.
Краят е това, от което тръгваме. И всеки израз
или изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома си
и е на местото си, за да поддържа другите —
естествена връзка между новото и старото,
простата дума — прецизна, но не педантична:
съвършената двойка, която танцува),
всеки израз и всяко изречение е край и начало,
всяко стихотворение е епитафия. И всяко действие
е стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на морето
или към нечетивен камък: и точно оттам започваме.
Ние умираме с умиращите;
виж, те заминават и ни взимат със себе си.
Ние се раждаме с мъртвите:
виж, те се връщат и ни взимат със себе си.
Мигът на розата и мигът на тиса
са еднакво продължителни. Един народ без история
не е свободен от времето, понеже историята е структура
от безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,
историята е сега и Англия.

След силуета на тази Любов и гласа на това
                Призвание

ние няма да престанем да търсим
и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път.
През непознатата, запомнена врата,
когато последната земя, неоткрита все още,
е това, което бе в началото;
край извора на дългата река
гласът на скрития водопад
и на децата в ябълковото дърво,
невидими, защото не са били търсени,
но чути, получути, в покоя
между две вълни на морето.
Бързо, хайде, тук, сега, винаги —
в състояние на съвършена простота
(което струва не по-малко от всичко)
и всичко ще бъде добро,
и всеки ред на нещата ще бъде добър,
щом езиците на пламъка са сплетени
в короната — във възела от огън, —
щом огънят и розата станат едно.
 Из „Литъл Голдинг“

            Ако значението на една творба винаги е свързано с възприемателя (по Ричардс), то в субективното пространство на моето читателско битие Елиът е един от поетите, които са оказали най-голямо влияние в развитието на литературния ми вкус през годините. Безкрайната тъга в поезията му, съчетана с безмилостния реализъм на внушението, превърта светове и хвърля читателя към едно безкрайно чезнене. А чезненето е най-мощното оръжие срещу злото там, където тишината лекува.
Без препратки към други творби, без съчетаването на минало с настояще, плътността на езика на Елиът би липсвала, думите биха овисвали грозно и грубо по страниците. Но в това издание безвкусица няма. Всяка алюзия, всяка реминисценция, всяка метафора си е точно на мястото. И изкуството се ражда.

Най-искрени поздравления за „Жанет 45“, че зарадваха българските библиотеки с „Избрани стихотворения“ от Т.С. Елиът. И най-искрено благодаря за читателското удоволствие.

0 коментара:

Публикуване на коментар