„Белият хотел" от Д. М. Томас – история на вечната борба между Ерос и Танатос

         

  „Белият хотел” от Д. М. Томас (издателство „Сиела”, 2016; превод: Людмила Костова и Георги Рупчев) е роман за психоанализата и Холокоста, без да се превръща в роман на изкуплението, в роман на разкаянието. Защото Холокостът в „Белия хотел” е преди всичко абстракция, трактовка на т.нар. мълчание на Бога пред несправедливостите и пред сблъсъците на чисто човешките инстинкти. Тази, в някои свои части граничеща до еротичната поезия, в други – до историческия документ, а в трети – до откровената  фикция, изобретателна и систематична творба преплита минало, настояще и бъдеще и побира в себе си съдбата на милиони „бели хотели”.

            За основа на многостранната структура на романа служат отношенията между Зигмунд Фройд и неговата пациентка Лиза Ердман. Младата жена страда от болки в гърдите и таза – симптоми, които фикционалният Фройд тълкува подобно на реалния си прототип като симптоми на хистерия. Психоанализата привидно се оказва ключът към проблемите, измъчващи оперната певица, но нищо не е такова, каквото изглежда. Базирайки се на еротичните поеми, които Лиза създава, както и постоянното връщане назад в ранните й детски спомени, Фройд създава свой научен труд „Фрау Ана Г.”, а неговата пациентка, намираща се на средата на бойното поле между Ерос и Танатос, изследва собствените си възможности, в които смъртта е по-скоро въпрос на целесъобразност. Подробно резюме на романа би развалило непредубедения читателски прочит, затова ще огранича сюжетния  си преразказ дотук.

            Интертекстуалността на романа, както и стилът на Томас издигат „Белият хотел“ над жанровата категоризация. Безспорно това е творба, чиито подводни течения засмукват читателя във водовъртеж от съмнения. Доколко може да се вярва на спомена? Доколко социокултурната принадлежност определя характера?  На преден план излиза бунтът на „низа срещу „върха“, на „върха“ срещу „низа“. Фикция, която сама избира своята форма, „Белият хотел“ е книга  за идентичността. Лиза, която е еврейка по произход, живее отделена от корените си, а нейната идентничност се крепи именно на срещите ѝ с антисемитизма.

            Сложността на романа идва от преплитането на много нишки в един поток на повествованието, в който социокултурните традиции и модерността се оказват опозиции. Като минус бих отчела обвързването на съдбата на Лиза с комуникацията ѝ с Фройд. Дори когато той е гласът, който променя ХХ век с появата на психоанализата, неговата поява в романа все пак ми се струва по-скоро ненужна – Фройд е предимно инструмент, а не централен персонаж. Макар и Томас да е добър в придържането към образа на професора, разказите и преживяванията на главната героиня със сигурност биха могли да бъдат предадени и без чисто фройдисткото им рамкиране. 

           Въпреки горното, „Белият хотел" си остава изненадваща с категоричността си  и трудна за обобщаване творба. Дискурсът на идентичността в  нея се движи по опънатото въже, висящо между опозицията илюзия – реалност. Всички части на романа се сливат в едно – в архетипната памет, в която изначалната борба между Ерос и Танатос, намираща израз и в Холокоста,  оставя своята кървава следа и до днес. И в която съдбата на множество „бели хотели" остава нерешена. Мога само да препоръчам на всеки, който се интересува както от история, така и от история на литературата и на психологията.