вторник, 22 март 2016 г.

"Лудвиг" от Давид Албахари – постмодерна приказка за погнусата

„Лудвиг“ от Давид Албахари (изд. „Панорама“, 2010; превод: Рада Шарланджиева) е първата книга от „философския“ цикъл на сръбския автор. Явно това попречи на чистосърдечното ми приемане на творбата. Асоциацията с първата прочетена от мен, но втора по хронологичен ред – „Братът“ – беше неизбежна. Неизбежно беше и сравнението с „Кравата е самотно животно“.
В „Лудвиг“ Албахари бяга от краткостта и стегнатостта на микроразказите. Тук целият разказ се побира в едно дълго изречение. В едно мъчително изречение – изхвърляне на мисълта вън от тялото.  Монотонният поток на съзнанието на един белградски писател и  тежкото безплодно изповядване относно неговото приятелство с Лудвиг – около това се върти омагьосаният кръг на романа.
Разказвачът С. и Лудвиг са братя по перо. Или поне така изглежда. С. и Лудвиг са две променливи, константно обвързани с веригите на измамата, подчинението, самозаблудата, обичта и омразата. Къде е границата между приятелството и ненавистта и доколко Егото и манията за величие разрушават взаимоотношенията между хората – Албахари пренаписва историята на едно приятелство, разказана в духа и стилистиката на Бернхард, като замесва философията на "ранния" Витгенщайн.
Сръбският автор успява да създаде един постмодерен роман-погнуса.  И да предизвика остри реакции. Читателят изпитва истински гняв спрямо слабостта на разказвача, спрямо безкрайния поток слабост и невъзможността му да скъса въжето на едно задушаващо го и гризящо го чувство. До края на книгата той остава пасивен, съзерцаващ събитията, а не моделиращ ги.
„Май трябва завинаги да си остана в ъгъла с магарешко покривало на главата, толкова съм лековерен, все възлагам надежди на хора, които изобщо не ги е грижа за мен и само аз не го виждам, а правя абсурдни ходове и будя смеха у другите.“


„Как си допуснал да ти се случи подобно нещо? Самотният въпросителен знак в края на това изречение не е достатъчен, трябва да са няколко хиляди , макар че и те няма да са достатъчни, за да изразя стъписването, изумлението, погнусата ми от моята собствена неспособност да опазя онова, коео е само мое. Ето, вместо Лудвиг да ми опротивее с нечестната си постъпка, аз се отвращавам от себе си.“
И макар че след „Братът“ тази книга ми се стори далеч по-безинтересна, стилът на Албахари е нещото, което има водовъртежна притегателна сила. Човек точно си помисли, че е успял да се измъкне от света му, а се оказва хлътнал още по-надълбоко в него. Белград на Албахари е жив организъм. Град, жесток към своите деца и въпреки това очарователен. Белград със своите малки неволи, зверства, предразсъдъци – сборен пункт на голямото и малкото.
            Комплименти на изд. „Панорама“ за красивото издание, на Капка Кънева за корицата, както и на Рада Шараланджиева за превода.
„Лудвиг“ на Албахари изненадва, обърква, отегчава и отвращава. В него е събрано много от човешкото, което отблъсква, но точно това, човешкото, е поднесено така увлекателно, с лека ирония и без да осъжда, интимно и граничещо с нормалното, че читателят се губи в този кафкиански свят и сякаш още дълго  живее в него. Препоръчвам за незапознатите с философския цикъл. За мен, за жалост, книгата бе по-скоро преповтаряне на нещо вече прочетено, а и ако трябва да бъда честна, абсурдността и гротеската на „Братът“ ми се сториха доста по-въздействащи.

0 коментара:

Публикуване на коментар