събота, 29 октомври 2016 г.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри – когато раната помни болката

антоан лейри
По думите на Емил Дюркем, религията се различава от личната вяра по това, че тя е „нещо, крайно социално“.  Понякога обаче крайно социалното се превръща в атрубут от един жесток театър на ужаса. През 2015 година този театър си имаше име и то беше Батаклан.

„Няма да получите омразата ми“ от Антоан Лейри (изд: „Сиела“, 2016; превод: Паулина Мичева) е книга, далеч от литературните претенции, но лична хроника на едно от най-травмиращите събития в последните години за западния свят.
В координирана серия от терористични удари в Париж екстремисти от „Ислямска държава“ убиха 130 човека. В концертната зала „Батаклан“ те извършват истинска касапница, атакувани са и хора в барове и ресторанти. Трима от атентаторите се самовзривяват по време на приятелски футболен мач между Франция и Германия на „Стад дьо Франс“.Deutshe Welle
„Аз съм просто един от многото.”, казва журналистът Антоан, а неговото  отворено писмо за броени часове обикаля интернет. То обаче е само част от цялата история на една трагедия. А трагедията винаги е лична и цялата емпатия на света и всички домашно приготвени супи няма как да изтрият спомена за болката („белегът помни раната,/раната помни болката“, Марк Странд).

„Няма да получите омразата ми“ не е лесно за преглъщане четиво. И дори смъртта да е предизвестено събитие в човешкия живот и аргументът „милиони хора умират всеки ден в други конфликти по света“ близостта на ужаса, откровеността и простотата на разказа, натрапливото усещане за пъплеща по страниците скръб правят хрониката на Лейри лична, болезнена и обезоръжават всяка възможност за отдалечаване, за изграждането на стена между наратив и читател.

Преобръщането на света е на един куршум разстояние.
„Градът на светлините бе унищожен в същия миг, в който очите и се бяха затворили. Толкова големи очи, че виждаха света в неговата цялост. Толкова големи очи, които никога вече няма да видят сина й.”
Понякога ми се струва, че най-кратките и най-просто разказаните творби се оказват най-тежки за понасяне. В оскъдността им пукнатините по гладката повърхност на ежедневието изпъкват по-болезнено, по-необратимо.

 „Няма да получите омразата ми“ обаче все пак носи светлина. Тя е обединеният вик, обезвъзмезденото мълчание на хиляди други. И носи надеждата, че все пак можем да сме хора. Че трябва да бъдем човеци тогава, когато обстоятелствата ни тласкат към пропастта на зверството.

Тези 90 страници и чудесната корица на Дамян Дамянов имат повече тежест от всички сменени снимки в социалните мрежи с приложено френското знаме към тях. Те са и вашето евентуално откровение. Дано не се налага повторното му изричане.







0 коментара:

Публикуване на коментар