Ние, удавниците от Карстен Йенсен – защото първо търсим убежище

„Не е измислица морето...“


карстен йенсенЕдна книга може да бъде еднопосочна улица – бързо пътуване към края. Друга – да се доближава по-скоро до кръстословицата: водоравното и отвесното ѝ променят читателския кръгозор. В редки случай се оказва водовъртеж, който те засмуква и захвърля на дъното на собствените ти емоции.

„Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен (изд. къща „Жанет 45“, 2016; превод: Мария Змийчарова) принадлежи към онези забележителни книги, които подобно на вълни първо заливат погледа, след което потапят в свят, в който реалността се чува едва, едва – като глухо ехо, пречупено от водната мощ.

Карстен Йенсен създава хроника на пътешествието на собствения си роден град Марстал от средата на XIX до края на Втората световна война – времето, в което от легенда градът се превръща в забравено малко пристанище. Време, в което героите с „голям труд, усърдие и постоянство  отглеждат свойта сълза“ (по Радичков).

Трудно е да обхване човек обстоятелствено сюжета на тези 800 страници. Ежедневните успехи и несполуки, малките детайли в бита на моряшкото селище и задушевните вечерни разговори са пристана, от който започва разказът за дългия път на болката и  на търпението.  Героите на Йенсен са особени – навъсени и сурови мъже и жени, неподвластни на времето и все пак толкова крехки пред стихиите:
„Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за морето.“
Подобно раковина, която има много мелодии, „Ние, удавниците“  успява да „омае“ (като песента на сирена) читателя на много нива. Успява да изплаче болката и надеждата; да остави при разгръщане подобно усещане, каквото и „Параграф 22“ от Дж. Хелър – с „мъжките“ грубовати приказки, с шегите и закачките, но и подобно „Между Рая и Ада“ на Йон Калман Стефансон да прегърне мрака и да напомни – за да оцелееш, трябва да бъдеш ожулен от вятъра, за да преодолееш вълните, трябва да изпиеш докрай спомена за сушата. Пред природата всички са еднакво смъртни, но колко широк е заливът, който животът трябва да преодолее, за да е?
„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечни цели тръгваме първо. Първо търсим убежище.“
Без да съм сравнявала оригинал с превод, поздравления на Мария Змийчарова за колосалния труд. Въпреки 1-2 технически пропуски, „Ние, удавниците“ е едно от малките съкровища, които 2016 година донесе на пазара – привидно приключенски епос, приютил морска елегичност и тиха надежда; книга-водовъртеж, след която „не са измислица“ нито морето, нито времето.

* Използва се за завързване на буйрепа /въжето, което съединява котвата с буя, показващ на повърхността мястото и на дъното/ към котвата.





Коментари