събота, 25 март 2017 г.

„Пилето“ от Уилям Уортън - да се излекуваш от себе си

уилям уортън
„Пилето“ от Уилям Уортън (изд. „Сиела“, 2017; превод: Тодор Вълчев) полетя отново в красиво издание с твърди корици и години след първия прочит се приземи отново в ръцете ми.

Романът на пишещия под псевдонима Уортън Алберт Уилям Дю Ейм е разказ за действителността, която ни говори на много езици. А способността за тяхното разчитане се оказва не задача на разума, а по-скоро сърдечен избор.

Своебразна изповед, книгата  проследява приключенията на две момчета, преживели войната във Виетнам – Ал, хлапак в ясни и практични отношения с живота, и неговия странен приятел Пилето – слаб, неразговорлив гений, който има само две малки желания: да отглежда канарчета и да лети. 

След бойното поле и двамата пътуват по-скоро във времето, отколкото в пространството. В това пътуване единият пренася от самотническия си живот камъка на мълчанието, а другият камъка на тишината пред света. Контрапункт на рационалността на Ал се оказва желанието за полет над рамките на Пилето, а на свободата на ума опонира унищожителната болка, която раната от войната помни, но с напредването на наратива двата образа сякаш се приближават и сливат в едно. От колелата някогашните деца трябва да яхнат бомбите. Напред към грозотата на ежедневието или към психиатричното отделение. Раказът се редува с дълги пасажи, посветени на живота на птиците, но дори и те носят върху крилата си един крайно болезнен разказ за утехата, която светът твърде често намира в пречупването на човека. 

„Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.
Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.“

Романът не е история за човек, който мисли, че е птица, а за такъв, който не иска да бъде човек. Пилето е онзи възрастен, чието съзряване му е донесло болезнено отскубване от реалността. И чиято мисловна песен като дейност е част от съобщение към света – смелото заявяване на желанието да не бъде човек, да се излекува от себе си.

„Пилето“ от Уилям Уортън е „Спаситетелят в ръжта“, който е много по-интимен, много по-летежен. Години след първия прочит още е гъделичкащо онова усещане за бунт, за собствен полет без начертана карта и без предварително зададена посока. 

Оставям тук едно видео, което с моя любим успяхме да сътворим по повод новото издание. Благодарим на Младежки театър „Николай Бинев“ за възможността да надникнем зад кулисите на едноимената постановка от Васил Дуев:

0 коментара:

Публикуване на коментар