„Орелиен” от Луи Арагон - любовната хроника на една епоха

Онзи Париж на погледите, на въздишките и на самотната любов – това е „Орелиен” от Луи Арагон (изд. „Колибри”, 2017; превод: Пенка Пройкова).

Един от романите на XX век осцилира не само около всички измерения на  любовното чувство, но и около своебразното усещане за самота в онова следвоенно време, в което човек е близък с всички загуби, най-вече със своята собствена.

През лудите години на дадаистите, на творческия размах на Пикасо, Кокто, на фона на ексцентричното и безгрижно общество от това време, Арагон изкривява отношенията между предвидливия разум и пределната емоция и жонглира със социално (не)приемливото. Един мъж, оцелял през войната, но загубил смисъла на живота, паразитира върху спомените за собствените си достойнство и мъжество. Между срещите с богати дами или проститутки, Орелиен се запознава случайно с Беренис – омъжена и недотам красива, невписваща се в парижкото общество. Но любовта между двамата се оказва невъзможна, отминала преждевременно, но все още лутаща се из сенките.

Героите на Арагон са много, но всички са описани живописно и достоверно. Диалозите им, маниерите им будят симпатия, но и отблъскват,  оставят усещането за преиграване, за престореност. Дълбокият лиризъм и меланхолията често са заместени с цинизъм и прагматичност, любовната всеотдайност с егоцентризъм, а лаконичният на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика, реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди малки късчета съдби, на хиляди отминали въздишки, за да побере в 600 страници времето след Първата световна война –  времето, в което реалността спира да бъде убежище, в което моралът бива доукрасен с евтината бижутерия на излишната драма и патос; в което трагизмът се състои в лутането, в търсенето.

„Орелиен” от Луи Арагон е „парижка хроника”, съхранила етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и не могат да се отърват от нея, колкото и да се опитват да се видоизменят. Като принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Арагон, „вечно влюбеният в Елза”, оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо понесеното. Във времето на приеми, запознанства и бягства от собствения ум, „Орелиен” е не само поглед през рамо към миналото, носещ духа на викторианския роман, но и   настойчивото и любопитно взиране в сегашното, в епохата. Потъване в заблудата миг преди сблъсък с истинския облик на трагедията.
„Забелязали ли сте, скъпа приятелко, че колкото повече се отдалечава човек от Париж, толкова по-силно го завладява чувството, че потъва в миналото. След петдесет километра е вече в деветнадесетия век, след сто – навлиза в осемнадесетия. Всяка област – отделна епоха… Така може да се стигне до Средновековието.“


Коментари