Онзи Париж на погледите, на
въздишките и на самотната любов – това е „Орелиен” от Луи Арагон (изд. „Колибри”,
2017; превод: Пенка Пройкова).
Един от романите на XX век осцилира не само около
всички измерения на любовното чувство,
но и около своебразното усещане за самота в онова следвоенно време, в което
човек е близък с всички загуби, най-вече със своята собствена.
През лудите години на дадаистите,
на творческия размах на Пикасо, Кокто, на фона на ексцентричното и безгрижно
общество от това време, Арагон изкривява отношенията между предвидливия разум и
пределната емоция и жонглира със социално (не)приемливото. Един мъж, оцелял
през войната, но загубил смисъла на живота, паразитира върху спомените за собствените
си достойнство и мъжество. Между срещите с богати дами или проститутки, Орелиен
се запознава случайно с Беренис – омъжена и недотам красива, невписваща се в
парижкото общество. Но любовта между двамата се оказва невъзможна, отминала
преждевременно, но все още лутаща се из сенките.
Героите на Арагон са много, но
всички са описани живописно и достоверно. Диалозите им, маниерите им будят симпатия,
но и отблъскват, оставят усещането за
преиграване, за престореност. Дълбокият лиризъм и меланхолията често са заместени
с цинизъм и прагматичност, любовната всеотдайност с егоцентризъм, а лаконичният
на моменти стил, като контрапункт на високото емоционално напрежение, с което е
нагнетен романът, откроява още повече непостоянството на човешката психика,
реакциите ѝ в екстремни ситуации. Сюжетът е фрагментиран, разпадащ се на хиляди
малки късчета съдби, на хиляди отминали въздишки, за да побере в 600 страници времето
след Първата световна война – времето, в
което реалността спира да бъде убежище, в което моралът бива доукрасен с евтината
бижутерия на излишната драма и патос; в което трагизмът се състои в лутането, в
търсенето.
„Орелиен” от Луи Арагон е „парижка
хроника”, съхранила етиката на едно поколение мисли, които пазят паметта си и
не могат да се отърват от нея, колкото и да се опитват да се видоизменят. Като
принцип, вкоренен в същността и превърнал се в неделимост от тялото. Арагон, „вечно
влюбеният в Елза”, оставя читателя сред тишината-тъга на общо изживяното, общо
понесеното. Във времето на приеми, запознанства и бягства от собствения ум, „Орелиен”
е не само поглед през рамо към миналото, носещ духа на викторианския роман, но
и настойчивото и любопитно взиране в сегашното,
в епохата. Потъване в заблудата миг преди сблъсък с истинския облик на
трагедията.
„Забелязали ли сте, скъпа приятелко, че колкото повече се отдалечава
човек от Париж, толкова по-силно го завладява чувството, че потъва в миналото.
След петдесет километра е вече в деветнадесетия век, след сто – навлиза в
осемнадесетия. Всяка област – отделна епоха… Така може да се стигне до
Средновековието.“
Коментари
Публикуване на коментар