петък, 23 юни 2017 г.

„Бащите не си отиват”

Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
Марк Странд
 
България е твърде малка за този сборник.

„Бащите не си отиват” – сборникът с 24 разказа на издателство ICU”, e приютил личните истории на твърде много хора, които са някак познати , че да се почувства човек крайно неудобно, разгръщайки го. Защото задачата, която  – Невена Дишлиева-Кръстева –  издателят-сърце – им е дала, е твърде болезнена. Разказ за загубата на Бащата, на онзи герой, който изчезва твърде рано или се връща твърде късно; разказ за  смъртта като фатално разминаване, но и като възпитание на чувствата.

Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в  горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащите не си отиват“ е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето.  Този е светът на героите на сборника – малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.

Разказът на Теа Денолюбова. Това бе мястото, на което си казах, че не мога да продължа нататък. Че ми е неудобно от болката. И свободата на авторите да споделят своите мисли, най-съкровени тайни и ахилесови пети. След първа битка с буцата, заседнала в гърлото,  единственото, което успях да си кажа обаче е, че трябва да извървя с тези смели хора пътя до край. Защото физическата раздяла е само рестарт и нова среща с живота.

Надежда Радулова, Марин Бодаков, Кети Иванова, Манол Пейков, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Силвия Чолева , Златна Костова, Катя Атанасова, Ина Иванова, Елена Панайотова, Камен Алипиев, Цветана Кръстева, Мария Касимова, Василена Мирчева, Ерна Ангелова, Екатерина Петрова, Райна Димитрова, Василена Чонова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев, Теа Денолюбова, Мариана Де Мео, Маргарита Велева, Люба Халева – след последната страница ще ви бъдат малко по-близки и все пак достатъчно далечни. Защото самотният човек  има белег на челото си и сяда винаги на края(Борис Христов). Защото макар прескочили пропастта, раната винаги ще помни болката.  


Историите в „Бащите не си отиват”  надскачат рамките на знаците, рамките на звуците и се предсказват от имагото на тишината, последвала след изричането им;тишината, оформящата, рисуващата образи и съхраняваща човешката топлина. Липсата е присъствие и обратното. И само движението напред запазва нещата цели. Успокоява паметта, а понякога и съвестта.

0 коментара:

Публикуване на коментар