неделя, 2 юли 2017 г.

„Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон - думите, седмото чудо на света

Тъгата на ангелите“ от Йон Калман Стефансон (изд. „Жанет 45“, 2017; превод: Стефан Паунов) е съзерцанието, което следва след първия досег с ледената прегръдка на спомена, с онова странстване „Между Рая и Ада“ (изд. „Жанет 45“, 2015).

Свят, в който жените са богини, мъжете са самотни в мъжествеността си и единствено топлината на човешкото тяло напомня, че си жив – това е територията на втората книга от трилогията на Стефансон, която по-скоро напомня на ескиз, на продължително и накъсано поетично откровение, отколкото на роман.

„Тъгата на ангелите“ е разделена на две части – „Очите ни са като дъждовни капки“ и „Смъртта не носи покой“. В първата – момчето, което познаваме от „Между Рая и Ада“ , момчето, преживяло смъртта на своя приятел Бард, се запознава с литературните шедьоври на миналите векове, преоткрива света на думите, изследва пътищата на  хиляди фикционални персонажи, за да поеме по своя собствен опасен път във втората част на творбата.  

Пътуването на Йенс и момчето, които трябва да направят спешна доставка в екстремни метеорологични условия, се превръща в болезнена метафора за човешкото стремление към вечността и покоя, а границите, разделящи Ада и Рая, живите  и мъртвите, се размиват в една зейнала и празна земя, която поглъща изгубените души, попаднали в нея.

Езикът на Стефансон се е отдал на вечно пиянство с поезията. Между редовете танцуват ежедневното, мистичното и философското. След морето, делящо оная земя на морската шир и тая земя на сушата, идва студеното съвършенство на леда. Исландската природа е строгата и сурова богиня, чието чувство за хумор често граничи с жестокост, и именно те, думите, се явяват чудото, спасението, висшата сила, която тласка напред.

„Поезията убива, дава ти криле, ти започваш да ги движиш и усещаш оковите. Показва ти друг свят и след това те изтласква обратно в бурята, в мръсното ежедневие.“

„Честно казано, мисля, че думите са седмото чудо на света.“
 

Момчето, Йенс, Хелга Гейртруд, Колбейн – героите на „Тъгата на ангелите“ са различни по своему, но са обединени в едно. Всеки един от тях се превръща в част от общото лице на Исландия, от картината на живи души, впримчени в рамката на смъртта. Защото Исландия на Стефансон е студена, любяща, но строга и смъртоносна майка. В тази книга всичко започва със съня – с по-малкия брат на смъртта и с едно очакване на покоя, докато той се разхожда, яхнал вятъра, под носа на живите:

„Дали човек мами мъртвите, когато остане жив?“

„Ала нищо не е така подценявано като самия живот. Ругаеш понеделниците, дъждовната буря, съседите, ругаеш вторниците, работата, зимата, но накрая всичко това изчезва за части от секундата . ... затова животът диша свободно, а ти ругаеш всеки понеделник, ругаеш всеки вторник, проиграваш шансовете си и среброто в теб губи блясъка си.“

 „Смъртта не носи покой; ако той изобщо съществува, ще го намериш в живота. Ала нищо не е така подценявано като самия живот.“

След прочит на читателя му е трудно да каже през какво точно е преминал. Творбата е безсюжетна. Сякаш пътуването в нея има за цел единствено да ти покаже чистата същност на нещата. Да ти даде шанс да се върнеш към свободата на живота, да те освободи от очакванията и мечтите, бутайките те в пропаст, и да те увери, че покой има и приживе.

В крайна сметка, точно тази красота на езика и  липса на действие разсейват при четене, носят усещането за летерагичност на текста и правят  тези 256 страници по-дълги, отколкото са. Читателят се изплъзва от шейната на текста и остава загубен някъде в усещанията, без да има за какво да се хване. И без изгледи за спасение.

„Тъгата на ангелите“ е красиво упражнение в левитация. В кръжене на думите. И без съмнение – ако бе по-кратко, то би спечелило много повече. Но може би именно чрез лутането и непрестанното удряне в тая или оная дума човек може да премине през бурята на живота. Преди светлината да угасне.






0 коментара:

Публикуване на коментар