Годината започва (непо)силно, когато
в нея се намеси Йорданка Белева.
„Кедер“ (изд. „Жанет 45“, 2018) е вече на пазара, за да обгърне със страниците си коренището на цялата земна мъка.
След „Ключове“ това е трети сборник с разкази, с който Дана разстила
меката пелена на меланхолията. Този път – много по-концентрирана, крайно
обективизирана.
За загубите такива, каквито (ще) ги
помним и които изпъват гънките на болките – около тях осцилира „Кедер“, обличайки
общата, архетипната мъка в одеждите на 20 индивидуални мъки.
20 човешки истории затварят цикъла на
живота и запълват празните места там, където думите са предпочели водите на
мълчанието. Без да прекаляват със смъртта, те донареждат пъзела на знанието, но
знанието, покълващо от опита.
В земята на Белева е равно: след
първия разказ – „Семеен портрет на чернозема“ – сборникът не губи инерция, а
продължава своето уверено движение в ниското.
Защото „само в ниското нещата се спускат наистина отгоре“. Защото само там
близостта до корените топли след ледената
целувка на загубата.
В „Кедер“ ще се запознаете с „Мадам
Слънце“ и „Внукът на човекоядката“, ще прочетете „Кратък трактат на живописта“,
ще направите най-жестокия „Бартер“, ще откъснете „Една българска роза“. Ще
страдате и ще се радвате с героите, ще отсеете важното в живота, култивирайки
го в горчиво-сладки спомени, в пречистване на собствената мъка чрез чуждата
тъга.
Именно с чистотата и красотата на
изказа на Белева в края на сборника читателят се открива по-мъдър, по-добър. И
можещ всякакви тъги.
А скръбта оставя винаги избор. Ако ѝ
кажа, че е красива, ако не ѝ кажа. „Това са два отделни трамплина.“
Коментари
Публикуване на коментар