„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц – манифестът на безкрайната фантазия

„Санаториум „Клепсидра“ от Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017 г.; превод: Магдалена Атанасова) е една от най-впечатляващите книги, на които съм се натъквала в последните няколко месеца.

Тя е красива творба. Много по-красива дори и от по-късния му роман „Канелените магазини“. 

Тя е цяла една нова, „флуидна“ реалност; историята на една меланхолия, която е "по-истинска, по-ослепителна и по-ярка" от другите меланхолии. Манифест, писан с пламенния ентусиазъм на нестихващата тъга по отминалото.

13 фатални разказа, които се опитват да разгадаят тайните на живота, следват линиите на ежедневието в неговата многословност и се опитат да надскочат времето. Всеки един от тях сякаш повтаря една и съща фраза, един и същ рефрен: „Да помним детските дни“, защото в тях е скрит изворът на вдъхновението, спасителното изкуство като алтернатива спрямо неприспособимостта към реалността (а в случая на Бруно Шулц тази реалност запраща без капка милост детето в навечерието на Втората световна).

В думите на Шулц читателят сякаш потъва – образите постепенно се разпадат, ронят се и след прочита остават само аромати, проблясъци от нещо преживяно, нещо изсънувано.

„И най-после в края на града, нощта се отказва от лудориите, хвърля маската и открива вечното си сериозно лице. Вече няма да ни зазида в измамен лабиринт от хлюцинации и привидения, тя разтваря пред нас звездната си вечност. Небосклонът расте до безкрайност, съзвездията сияят в своето великолепие на неизменните си места, образуват магически фигури на небето, сякаш искат нещо да възвестят, да прогласят нещо окончателно със страхотното си мълчание. От блещукането на тези далечни светове извира жаборяк, сребърна звездна гълчава. Юлските небеса нечуто сеят метеорно семе и то безшумно попива във вселената. 

 ...

В отворения прозорец нощта дишаше с бавен пулс. В огромната ѝ безформена маса се плискаше хладък дъхав флуид, спойката между черните ѝ блокове се ронеше и процеждаше струйки аромат. Мъртвата материя на тъмнината търсеше да се освободи във вдъхновения полет на жасминовото ухание, но недокоснатите маси в глъбините на нощта лежаха все още неосвободени и безжизнени.“

До края на сборника Бруно Шулц прескача от един епизод от живота си на друг. В него автор и герой доста често играят една и съща роля. А преходът от магическата стая на детството през антрето на съзряването до входната врата, водеща към неприветливия свят, раздран от военни конфликти и смърт, се оказва болезнено пътешествие и само фантазията се оказва онази спасителна сламка, която прогонва пълното полудяване.

„Всяка пролет започва така, с тези огромни и зашеметяващи хороскопи, които не са по мярката на едно годишно време, във всяка – него го кажем веднага – има от всичко това: безкрайни шествия и демонстрации, революции и барикади, през всяка в определен момент минава горещият вихър на забравата, безграничната тъга и опиянение, търсещи напразно адекватност в действителността. Но после тези изсилвания и кулминации, тези натрупвания и екстаз навлизат в цъфтежа, изцяло се преливат в буйния растеж на хладния листак, във възбудените нощем пролетни градини и шумът ги поглъща. Така пролетите изневеряват на самите себе си – една подир друга, – потънали в задъхания шумол на цъфналите паркове, в тяхното набъбване и приливи – забравят за своите клетви, губят лист след лист от завещанието си.“

Неразгадаем и необхватен, „Санаториум „Клепсидра“ със сигурност не е никак лесен за разчитане пъзел. Загадка, осеяна с блуждаещи образи и водеща в дълъг като света, безкраен тунел. Прекрасна!