„Тяло под роклята“ от Галин Никифоров – история за изкуплението

„Тяло под роклята“ от Галин Никифоров (изд. „Сиела”, 2018 г.) e като отражение във витрина – малко по-екстравагантно от теб самия, малко по-съвършено, безмилостно приравняващо те до средата около теб.

Трудна книга е „Тяло под роклята”. Несравнима. Асоциациите сякаш бягат от литературните рамки и преливат в образите – в абсурдността и жестокостта на Йоргос Лантимос, в плътността на Алмодовар.

Темите, които Галин засяга, не са нови. Напротив, клиширано ще напиша, че те са стари колкото света. Дори тази безсрамна и така проблематична смяна на пола присъства в magnum opus-и като „Орландо” на Вирджиния Улф, „Мидълсекс” на Джефри Юдженидис, „Метаморфози”. Наскоро социалният отказ от пола, от природата, бе засегнат и при „Остайница” от Рене Карабаш. Но такъв микс, такава плетка от въпроси няма. Такива нахални, ексцентрични, които те бутат и „ръчкат”, напомнят, че има още нерешени въпроси на този свят, свързани с човешката душа.

„Тяло под роклята“ е история за изкуплението. И за обичта между брат и сестра – близнаци, които се допълват един друг и всеки не е пълноценен без другия. До момента, в който връзката помежду им не е болезнено прекъсната, а човешкото у всеки от тях – поставено на карта.

Борис и Бориса са андрогенното цяло, от което постепенно се отронват люспите на невинността, на илюзиите, на детските мечти. Докато не се разпадне.

В две сюжетни линии Никифоров успява да създаде един подвижен театър на жестокостта и абсолютния роман на трансформациите. В него нито един герой не е еднопластов въпреки клишетата (защото, за жалост, такива в книгата има), а залогът винаги е собственото оцеляване.

Смъртта е невидимата сянка зад всяка страница, стиснала въженцето и чакаща. Невинаги физическа, понякога съвсем незабележима за невнимателното читателско око. Самото самоотричане на Борис, който до такава степен не е в състояние да живее в кожата си, че решава да я смени, е най-жестокото убийство. Изкуплението на брата и доказателството на старата поговорка, че „пътят към ада е осеян с добри намерения.”

Впечатляващо е размиването на вътрешните гласове. Борис или Бориса е Doppelgänger на другия и кой кого погубва? Погубва или спасява? И колко висока е цената на прошката.

Като споменахме прошката, „Тяло под роклята” си има и своите минуси. Краят, например. Както и ненужната сцена със Зеленков. Прекалено надареният образ на Борис въпреки всички обстоятелства. Донатела?

Но е факт, че само заради проучванията на Никифоров в областта на психологията, медицината, химията и биологията, всичко мога да преглътна.

Наистина, впечатляващо завръщане и шокираща симетрия – опасно близка до действителността. „Тяло под роклята” със сигурност заслужава прочита, макар да съм убедена, че всеки прочит ще бъде тотално различен от другия. И че всеки читател ще улови само някои от нишките на книгата Такова фиаско не сте очаквали.