понеделник, 21 януари 2019 г.

„Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас – фуга на живота






Има едно огнено море, което не признава природните и човешки правила.

Това море се нарича Дилън Томас, а съвсем наскоро се появи  отново на български в превод на Александър Шурбанов.

„Дордето слънцето се пръсне“ (изд. „Жанет 45“; 2018 г.) е издание, съдържащо някои от най-добрите стихотворения на поета, драматург и публицист от Уелс като включва 10 непревеждани до момента творби, както и обстоен послеслов на преводача.

В „смърти и пиршествия“ Томас преминава оттатък границата на познатите през първата половина на XX век форми. Без да е романтик, той успява да изтръгне „тежките въздишки“. Без да се причислява към сюрреалистите, успява да раздроби действителността на безброй причудливи и неразчетими късчета; да спре собственото си време, за да даде пример и да  създаде една нова действителност. Свеждайки поезията до бунт, Томас извършва и последната стъпка по пътя на парадоксите – към царството на абсолютната чистота.

„И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад,
 с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, дордето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.“

 „Ако Дилън Томас разрушава безпощадно познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматически правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участва не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дългата немара телесна обвивка от звукове, ритми и еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи; преводът може да предаде само малка част от това развихрено словотворчество: грехояд, ветроизвор, тигролъв, кръстоположни птици, лунногриво племе, гробокопитни жребци. Той споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето. Размества и разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите. В това отношение неговата творческа смелост и изобретателност могат да бъдат сравнени единствено с тези на Джеймс Джойс.“

Това са думите на Александър Шурбанов относно пластичните похвати на Томас. След толкова години слушане на думи, именно те се превръщат в най-силното оръжие на поета. Неговата фуга на живота (а защо не и на смъртта) те преследва накъдето и да тръгнеш – по унилите улици, в огледалото, дори в тишината, обгърнала града на развиделяване.

О, истината
на сърцето мое
дано оглася вечно този хълм в превала на годината.
Из „Стихотворение през октомври“


Смисловата многозначност и пиршеството от изразни средства превръщат тази морска песен* в оптимистичната елегия на духа, слял се с вселената. Пейзажът в стихотворенията винаги е ярък декор на емоцията – фон, на който свободата на стиха изглежда естествена, изначално правилна.

Сънувах своя произход под смъртна пот, впаднал
двукрат в кърмилното море, цял
пропит в солта Адамова, но днес с бляна
на нова мощ към слънцето съм полетял.
Из „Сънувах своя произход“

„Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас е разбиването на вълната на гения в солената пустош на действителността.  Деликатната светлина, която блуждае и чезне и пак се връща – с нов глас и същия бунт за чистота.

*,,Дилън“ на уелски означава море














Няма коментари:

Публикуване на коментар

„Литературен обяд“ с Ейлиш ни Гуивна – гурме за душата

E йлиш ни Гуивна е „наше момиче“. Синът ѝ се жени за българка през 2015 г. и след магическата сватба в Пловдив съюзът Ирландия-Българ...