„Леонардо да Винчи” на Уолтър Айзъксън – Геният и Човекът

Да напишеш биография на личност, живяла векове преди теб, честно означава да надскочиш измислицата, да предвидиш всяка перспектива.

„Леонардо да Винчи” на Уолтър Айзъксън (изд. „СофтПрес”, 2018 г.) е впечатляващо издание, което не се изчерпва само с анализ на епохата и контекста, в който е творил един от най-ярките гений, които човечеството някога е познавало, но и прави дисекция именно на изкуството, което превръща името „Леонардо да Винчи” в безсмъртно – неговото творчество и научните му изследвания.

Опирайки се на дневниците на самия Леонардо и стотици документи, вкл. текстовете на първия биограф на Леонардо – Вазари, Айзъксън го позиционира в центъра на един свят на открития и светлосенки.

Биографът проследява детайлно както живота на художника – съдбата му на извънбрачно дете на нотариус, който до късен етап на живота си няма официални наследници, и любимец на благородниците, но и творческото му развитие. Защото при Леонардо създаденото има свой динамичен път и всеки момент е неизменно свързан както с отминалите, така и с настоящите събития.

В сфуматото на портрета на един обожествяван свръхчовек Айзъксън се опитва да покаже човека и да убеди читателя, че  макар наистина впечатляващ и почти недостижим, умът на италианеца следва своя собствена, но не и неразбираема логика. И че всъщност амбицията, волята, търпението и любознателността  превръщат привидно извънземните  постижения в игра, в дар от невидими богове.

„ (…) Геният на Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не идва от дара на висш ум с мисловна мощ каквато ние, смъртните, не можем да си представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование, едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е лесно разбираем, даже можем да се учим от него…”

Мазките на четката, наклонът им, скиците под боите, материалите, които използва Леонардо, техниките и промените в подхода на рисуване, любовта към изследването и простото наблюдение на нещата – тези малки, но важни детайли, така разграничаващи ренесансовия гений от всички други негови съвременници, бе най-силната част от биографията.

В „Леонардо да Винчи” са разгледани обстойно почти всички открити и по-известни творби на Леонардо. Айзъксън коментира от техниката през евентуалното съавторство до привидните „грешки”, които реално придават динамичност и триизмерност на картините на художника – като например  недовършения портрет на музиканта.

Леонардо е оставил по-голямата част от картините си недовършени, включително и знаменития стенопис, който е рисуван в конкуренция с младия Микеланджело, но дори при изоставените проекти личи майсторството и дълбоките му познания както за човешката анатомия, така и за взаимовръзката между човешките емоции и физическите им проявления.

„Ето още една тайна на уникалната способност на Леонардо да рисува толкова изразителни лица: той е може би единственият художник в историята, който собственоръчно прави дисекция на човешко лице, а после и на кон, за да види дали мускулите, които движат човешките устни, са същите, които повдигат ноздрите на коня.”

„Стремежът на Леонардо винаги да свързва движенията  на тялото с терзанията на душата личи и в друга велика картина, която вероятно започнал по същото време – „Свети Йороним в пустинята”. Незавършената творба изобразява свети Йороним –  учен от IV век, който превежда Библията на латински, докато живее като отшелник в пустинята.”

Опонирайки на своите източници, със силни аргументи и доводи Айзъксън коментира различни митове и теории около творчеството му – от това дали „Джокондата” и „Мона Лиза” са една и съща картина, до тоталното опровергаване на идеята, че Леонардо е планирал да използва откритите чертежи на военни машини за създаването на реални такива.

„Друга неяснота в тази история е, че названието „Мона Лиза“, съкращение от „мадона (госпожа) Лиза“, което е широко прието въз основа на разказа на Вазари, не е единственото, с което е известна картината. Наричат я още „Джокондата“ (на френски, La Joconde). С това название тя, или нейно копие, фигурира в описа на имуществото на Салаи през 1525 г., което, изглежда, потвърждава теорията, че „Мона Лиза“ и „Джокондата“ са една и съща картина. Би било много уместна игра на думи с фамилното ѝ име, която би се харесала на Леонардо: думата означава „весела“, „шеговита“. Но някои твърдят, че може би има две различни картини, като се позовават на факта, че около 1580 г. Ломацо споменава „портрет на Ла Джоконда и Мона Лиза“, сякаш са независими произведения. Различни теоретици вадят всевъзможни доводи в старанието си да разберат коя може да е шеговитата дама, ако не Мона Лиза. Най-вероятно обаче Ломацо греши или в някой ранен препис на неговия текст „или“ е заменено с „и“.”

„През 2011 г. едно наскоро преоткрито платно на Леонардо смая света на изкуството. На всеки десет години се появяват около дузина картини с повече или по-малко основателни претенции да бъдат признати за неизвестни до момента оригинални творби на Да Винчи, но само в два случая в по-ново време тези твърдения са приети от мнозинството специалисти: „Мадона Беноа“ от Ермитажа – картина с маслени бои, представена през 1909 г., и рисунката с креда „Красивата принцеса“, чиято автентичност Кемп и други заявяват век по-късно. Допълнението към списъка на Леонардовите оригинали от 2011 г. е картина, обявена като Salvator Mundi („Спасителят на света“), която изобразява Исус, вдигнал дясната си ръка за благословия и с кристално кълбо в лявата (фиг. 83, стр. 316). Мотивът със Спасителя, който държи Изгубени и намерени картини 259 кълбо с кръст отгоре, известно като globus cruciger, става много разпространен в началото XVI век, особено сред северноевропейските художници. Версията на Леонардо се отличава с някои типични за него черти – лицето на Христос, едновременно вдъхващо спокойствие и безпокойство, загадъчният, насочен към наблюдателя поглед, тайнствената усмивка, дългите къдрици и мекото сфумато. Преди автентичността на картината да бъде призната, разполагахме с известни исторически доказателства за съществуването на подобна творба. В описа на имуществото на Салаи фигурира картина „Христос в образа на Бог Отец“. Това произведение е каталогизирано в колекциите на английския крал Чарлз I, който е обезглавен през 1649 г., а също и на Чарлз II, който възстановява монархията през 1660 г. Историческите следи на Леонардовата версия се губят, след като картината преминава от Чарлз II в ръцете на Бъкингамския херцог, чийто син я продава през 1763 г. Но историческите сведения за нея са налице…”

Леонардо, този „Ветрувиански човек” на Ренесанса, оживява между страниците на биографията на Айзъксън. И вероятно трудно бихте намерили по-сърдечен (в сравнение с Микеланджело например) и вдъхновяващ гений.

 „Някои хора са гении на конкретната сцена – като Моцарт в музиката или Ойлер в математиката. Но Леонардовата гениалност обхваща множество дисциплини и това му дава дълбоко разбиране за закономерностите и взаимовръзките в природата. Любопитството го подтиква да стане един от шепата хора в историята, които се опитват да научат всичко, което има да се знае, за всичко, което може да бъде опознато.”