„Седмата функция на езика“ oт Лоран Бине – криминален роман или майсторски портрет на теориите и идеите през послендите десетилетия на 20.век


Последните два месеца от годината най-често задаваният ми въпрос е защо се появят толкова много биографии и автобиографии. Оказва се, че книги, обвързани с реални личност и събития, са предпочитани пред въображаемите истории. Или поне така изглежда привидно.

Трябва да се признае обаче, че може би това е един от най-сложните процеси – да създадеш история, която да е максимално достоверна и близка до познатото, но по своему да е изцяло нов разказ, алтернативен живот, който макар абсолютна измислица да не е нито твърде скучен, нито пък прекалено нереалистичен и/или търсещ скандалното.

След „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ френският писател Лоран Бине отново рискува, създавайки художествена фикция, в която главни герои са много добре познати личности. При това  такива, каквито и някои от читателите все още помнят.

„Седмата функция на езика“ (изд. „Парадокс“, 2018 г.; превод: Владимир Сунгарски) е забавно  и неочаквано четиво,  доказателство, че и криминалният жанр може да бъде свързван с т.нар. „висока литература“.

Смъртта на френския критик и семиотик Ролан Барт (автор, който сред по-голямата част от пyбликата извън тесните академични среди е известен предимно с „Фрагменти на любовния дискурс“) е превратната точка, която преобръща уютния и подреден свят на френската интелигенция през втората половина на XX век.

На комисар Баяр – полицай, напълно отдалечен от горепосочените среди – да му се налага да разследва нелепия инцидент (с намесена българска камионетка???), предизвикал внезапната кончина на Барт, но случаят само дава началото на поредица от събития, които малко по малко се оказват ключови за историята на Европа такава, каквато я познаваме днес.

Това съвсем не е лека задача, защото за него означава да се сблъска с титани на мисълта като Умберто Еко, Юлия Кръстева, Мишел Фуко, Цветан Тодоров, Филип Солерс, Жак Дерида; да се пребори с триковете на двама президенти – Жискар д‘Естен и Франсоа Митеран; да се разкъса между левичари и десни, да успее да предвиди действията на тайно философско общество, датиращо от времето на Римската империя.

Междувременно, всички се оказват по следите на изгубена разработка на лингвиста Роман Якобсон за тайнствената седма функция на езика.

И ако Баяр не е подготвен добре, то Лоран Бине е написал своето домашно – паралелно с криминалната нишка, която комисарят трябва да разплете заедно с читателя, писателят рисува сложен портрет на теориите и идеите, властващи през последните две десетилетия на миналия век.

Чрез диалози, детайлни описания или забавни коментари в скоби Бине изгражда пълнокръвни образи и предава настроенията на френското общество.

Без съмнение, ако сте пропуснали някой друг час по история, в един момент може и да се почувствате загубени из хипертекста на Бине, но хубавото е, че авторът успява да превърне гмурканията из дълбините на лингвистиката, философията и политиката в изключително забавно и неангажиращо преживяване. Дотолкова, че това лутане се превръща в истинско удоволствие.

Започвах „Седмата функция на езика“ няколко пъти, губих се, лутах се, а финалът ме свари тотално неподготвена. Кое е фикция и кое е истина –  налагаше се да се ровя из биографиите на всеки един от участниците. Но трябва да призная, че този великолепен ноар разкрива и осмата функция на езика – тази на удоволствието от играта на думи и тоталното предаване в ръцете на опитен разказвач, който успява да прекрои света по напълно неузнаваем начин.


Коментари