сряда, 22 февруари 2017 г.

„Кладенецът“ от Веселина Седларска - за зимата и лятото на душата

кладенецът
Има истории, които не могат да бъдат отречени. Истории, които не са шумни и гръмки, но в тихостта си крият много повече вълнения, понасящи навътре – някъде между разместващите се пластове на психиката.

„Кладенецът“ (изд. „Сиела“, 2016) е дебютният роман на иначе крайно познатия журналист Веселина Седларска. Той е и всичкото онова време – да отвориш цигарата, да затвориш очи и да плуваш из дълбините на себе си или на другия, без да задираш, без да нараняваш; разказ за страховете и експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие. Съпреживяването като акт на най-дълбоко матиране на онзи ти, който не искаш да бъдеш, но си.  Разказ, който те чете и те пренаписва.

Именно с „Ръкописът“ започва „Кладенецът“. И с една фикционална героиня, която живее повече за другите, отколкото за себе си. Докато не потъне в собственото си тресавище след срещата с психоаналитика. После се появяват и Милкана Пейчева – преподавателката на курс по творческо писане, свързан с психоанализата,  както и нейните ученици Кити, Савата, Теоимарта... Но те остават безплътни образи, съпътстващия хор, който само рамкира наратива, изгражда гръбнака, от който висят ръцете и краката на една обобщаваща много други истории съдба.

Акцентът на романа не пада върху психоанализата, не се крие в терминологичното оковаване на лутанията на душата, а в изграждането на онова същинско entre nous, което „остава оттатък гласа, оттатък света“ чрез великолепния стилна Седларска. В него има нещо от елегантната женственост на Керана Ангелова, уюта и носталгията към родното огнище на Нарине Абгарян и мъдростта на Олга Токарчук. Но най-вече – в него се крие истинската Веселина – приветлива, обичаща и тихо обгръщаща детайлите със смисъл. Езикът на тази своебразна  психодрама е непрекъснат процес на ставане, на себепречистване. На заобичане. Без значение дали става дума за обич към Аз-а или обич към един цял народ, защото през микросвета на героинята писателката разказва цяла една народопсихологията, но в никакъв случай на цената на превръщането на историята в мръсна приказка.

„Кладенецът“ не само отглежда рани, но и която лекува. Защото ,,зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото‘‘*.
                                                                   
*от ,,Дом дневен, дом нощен‘‘ на Олга Токарчук;


събота, 11 февруари 2017 г.

„Космически комедии“ от Итало Калвино – биография на безкрайността

Снимка: Личен архив
Ако реалността е въпрос на вяра, то Итало Калвино успява uno intelligendi actu, т.е. в един мисловен акт, да създаде препълнен с неща свят, в който невъзможното изглежда както възхитително, така и реално – някак естествено и достоверно.

 „Космически комедии“ (изд. „Колибри“, 2016; превод: Божан Христов) е сборник с разкази, препълнен с безпогрешни превъплъщения.  Всички по-важни промени и събития в Космоса, преминават през погледа на главния герой Qfwfq. Астрономията и биологията са в основата на тази космологична приказка – формирането на Слънчевата система, Големия взрив, еволюционното развитие от водата към сушата, изчезването на динозаврите и толкова много други оборими и необорими презумпции и факти.

итало калвиноМакар да е привидно раздробен в къси разкази, наративът създава усещането за единство, за цялостност и консистентност. Калвино гради вечност, по-богата от света и имплементирана в доста по-четивен и достъпен текст от „Ако пътник в зимна нощ“. Хуморът на тази своебразна „биография на безкрайността“ е нещото, което сближава, което надскача разделителната линия написано-читател, а любовта присъства като стопляща сянка във всеки един от текстовете.

Два са подходите в „Космически комедии“ – този на поетичното озвучаване на света и този на строго научния поглед над събитията. Няма как  едно такова фино жонглиране с времето, пространството и усещанията да не предизвика експлозия на възприятията – страхопочитание от написаното и привързаност към обезформените герои. A корицата на Дамян Дамянов допринася за последното.

С чиста ръка на сърцето: „Космически комедии“ на Итало Калвино създава безкрайно множество от фантастични светове, които се разклоняват в редица плътни реалности. Вселени, в които читателят дълго съществува.






неделя, 5 февруари 2017 г.

„Четири приказки без връщане“ от Яна Букова -

Ако книгата е съставена от страници, на чиито бели полет се разполагат буквите, думите, стиховете, то „Четири приказки без връщане“  от Яна Букова (изд. „Жанет 45“, 2017 година; дизайн и предпечат: Яна Левиева) използва това бяло, за да създаде една своебразна „постановка на буквите“ – мизансцен, ползващ всички ресурси, за да остави читателя без реалното и потънал в тресавището на неясната литература, на литературата, водеща към себе си.

Елегантността на перото на Букова, позната от „Пътуване по посока на сянката“ и  „Лодка в окото“, тук е нюансирана в мрачни краски. Четирите приказки, изпълващи архитектурата на това издание, постигат своите емоционални внушения чрез тайнственото въздействие на познатите за творчеството на писателката образи на сянката, пътя, пръстена. Тези малки котвички, захапали части от съществото на сблъскалия се с вселената на двете Яни, притеглят читателя към дъното на съзнанието, създават връзка между него и текста и  сякаш  предат нишки от преглътнати изповеди, изписвайки радостта и щастието от подареното, фатализма на любопитството, наказанието и тежестта на съвестта.

„Приказка за кучето, което казвало винаги истината“, „Приказка за царицата във високата кула“, „Приказка за онзи, който бягал по-бързо от сянката си“ и „Пръстен с камък от лед“ не предлагат утешение, лишени са от външните си функции на приказност и красота. Те са мрачна tabula rasa, черна дъска, върху която не е ясно какво ще бъде изписано.


Пропадане и безспокойство са трайните усещания, които строгата красота на езика на Букова оставя. Но илюзията за нестабилност – и на съдържание, и на структура – е тази, която води до едно мрачно, до едно неизбежно влюбване в собствената си присъда – извън рамките на материалния свят човекът се свежда до едно бродещо петно, зависимо от светлината. И до една сянка, която  подаръкът, който Яна Букова и Яна Левиева оставят с „Четири приказки без връщане“. 

С това издание Яна Букова за пореден път печели моето най-искрено възхищение. Защото говори на език, който ми е близък и на език, от който ме е страх, защото никога не знам какво ще срещна по пътя му.