неделя, 25 ноември 2018 г.

,,Златното момче” от Тара Съливан – когато белота е най-мръсната дума.


„Мръсното на черното е бяло.”

Яна Букова
тара съливанНе сте готови за тази книга. Но точно сега ѝ е времето.

Понякога белотата е най-мръсната дума. Понякога около една дума осцилира около най-големите и най-невидимите жестокости.

Има едно малкоооо издателство, което вече близо две години не се страхува да призовава рациото вместо духове.  Започнаха го още с „Дивашка жътва“ и „Да пораснеш в Самоа“ преди две години. Този път със ,,Златното момче” от Тара Съливан (превод: Ваня Рупанова) Издателство Ерове ще ви запознае с едно също толкова храбро момче на име Хабо.
Бащата на Хабо напуска семейството още с неговото раждане. Никой не го обича. Освен може би сестра му. Хабо не може да ходи на училище, трябва да се пази от слънцето, да се крие...да живее в постоянна самота. Защото не е нито бял, нито черен.

Когато майка и деца са принудени да напуснат жилището, в което живеят и се отправят на пътешествие към роднини в Муанза, където да открият подслон, Хабо разбира, че не е само призрак, зерузеру т.е. нищо. За неговото различие си има име.  И то е албинос. Но това, което в така наречение first world e просто любопитно, някъде там в сърцето на Танзания е равенство на смърт. Злото, абсурдът и кичът имат различен контекст. Някъде там в Източна Африка в развития XXI век те са приравнени на суеверия и жестокост.

Части от такива хора се продават като талисмани. Местните магьосници уаганга могат да направят така, че косата, втъкана в риболовна мрежа, да улавя риба, а поставените пред мина крака на албинос, да я накарат да произвежда злато. Или поне така твърдят преданията.

Един ужасяващ мъж с мачете, който семейството среща по времето на прекосяването на Серенгети по дългия път към Муанза, е на път да направи щастливи новобогаташките семейства. И да убие Хабо. Затова и Хабо е принуден да бяга надалеч. Сам и без право на помилване. Единственото хубаво е, че по света все още има хора, които искат да правят добро. Или просто да помогнат на ближния и да го издялкат отново.

„Златното момче“ от Тара Съливан носи духа на приключенските романи. Наративът тече гладко и увлекателно. Фабулата се разгръща със скоростта на бърз влак към морето, а героите са пълнокръвни и майсторски издялани, макар и невинаги така симпатични. И точно там, на границата с приказността, читателят се сблъсква със стряскащите факти. Тази книга не е само плод на въображението на Съливан.

Тя е истинска, действителна история, от която все още са застрашени много хора, намиращи се на хиляди километри от нас. Или пък на самите нас.

Защото различността има различни измерения, а светът е една трудна карта на конфликти, неразбиране и предразсъдъци, където най-важните неща за себе си разбираш от нечия друга уста.
Снимка: личен архив на издателството

Макар да бъде хубава приказка за лека нощ, „Златното момче“ е като талисман срещу
суеверията и предразсъдъците. Спомнете си за него всеки път, когато се разминете с различния на улицата. В един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. И не се знае кога може да се окажете албинос, забит дълбоко в черното сърце на Танзания...

Адмирации към издателство „Ерове“ за чудесното оформление на изданието. Винаги е удоволствие подобна красота да попадне в ръцете ти! Благодаря и за желаниято да поместят моето отражение на историята на задната корица на книгата.

вторник, 20 ноември 2018 г.

„Възпламеняване“ от Крис Клийв – раната във формата на свят


крис клийв
„Възпламеняване“ от Крис Клийв е роман с часовников механизъм. Не само защото започва с обръщението „Скъпи Осама“.

Нужна е цяла една секунда, преди читателят да разбере за кого става дума. Цяла една секунда, след която нищо няма да бъде същото.

„Възпламеняване“ (изд. ICU, 2018 г.; превод: Невена Дишлиева-Кръстева) не е „Другата ръка“. Не е поетичната, не е чувствителната проза на британския писател, която познавате. Напротив, това е една от най-ръбатите книги, които ще срещнете. Защото стъпва директно върху забития в сърцето на съвременната цивилизация трън – тероризма.

И при все обръщението, горното все пак стои някак неточно. Някак невярно. Защото
крис клийв
„Възпламеняване“ е само драсването на клечката, пламъкът, който предхожда големия взрив.

Текстът на Клийв представлява откровено и лично писмо към Осама бин Ладен, написано от млада жена от работническата класа, чийто съпруг и четиригодишен син загиват в атентат по време на футболна среща.

Тя – тази на моменти почти безлична, невинаги симпатична, обикновена жена, която има слабост към изневерите, но обича ужасно мъжа и детето си; която години наред живее редом със сапьор, но го губи тогава, когато някой друг трябва да обезвреди бомбата, е може би най-нестандартният, но най-естественият говорител на болката. Нейната проста, леко наивна реч пълзи по нещастието, разяждащо душата на хиляди хора по света. Успява да открие пролуките и  да намери най-точните думи, за да опише неописуемото. Ужасът, който на всички нас ни  струва едно цъкане с език и не повече от извръщане на глава.

Ти нарани Лондон, Осама, но не го унищожи и никога няма да успееш. Лондон е като мен -  твърде мизерeн бедняк и невежа, за да осъзнае кога са го унищожили. Онази сутрин, когато погледнах към изгряващото слънце между доковете, знаех със сигурност. Аз съм Лондон, Осама, аз съм целият свят. Убий ме с бомбите си, копеленце нещастно, и аз сама ще построя  отново себе си още по-силна. Твърде глупава съм, за да направя друго. Аз съм жена, издигната върху останките от себе си. Гледах надолу към ширналия се под мен Лондон в онази сутрин и знаехм че е време и аз да сляза там.

Личната Via Dolorosa след фаталния миг повежда борба, чийто път ще изненада читателя. Защото в един конфликт страните са две. А понякога добрите често се оказват лоши.

Въпреки всичко „Възпламеняване“ не е тежък за четене роман, напротив, на моменти сарказмът и трагикомедията, особено що се отнася до отношенията на главната героиня със съседската новобогаташка двойка Джаспър и Петра, ще предизвикат усмивка, изумление. Стилът на Клийв тук е смел, плавен и на моменти стряскащо реалистично стъпил на останките на Лондон.

Готови ли сте за този роман? Най-вероятно не. Нужен ли е? Толкова, колкото секундата надежда за обрат преди експлозия.

Единственият въпрос, който остава след „Възпламеняване“ е „Как светът е допуснал да се случи подобно нещо?“И самотният въпросителен знак в края не е достатъчен, макар че колкото и да са те, няма да са достатъчни, за да изразят стъписването, изумлението, погнусата от пожара, който ще се запали в сърцето ви една дупка във форма на момче.





петък, 16 ноември 2018 г.

„Прекалено шумна самота” от Бохумил Храбал


Богумил ХрабалСамотата има аромат. И той е на гниеща хартия. На обречени на смърт редове. И на тишина.

„Прекалено шумна самота” от Бохумил Храбал (изд. „Колибри”, 2018 г.; превод: Анжелина Пенчева) е малка крещяща книжка. Поток на съзнанието, който се лее сред писъците на умиращи книги.

Прага, 70-те години на XX век. В мазето на Хантя ежедневно се извършва поне по едно убийство и поне по едно възкресение.

Хантя е ловец на книги. Той е „нежният касапин”, който пресова стара и мръсна
хартия. А от куповете обречени спасява книгите, които молят да  бъдат помилвани и да бъдат разлистени отново.

Сивото  му битие придобива съвсем ново измерение всеки път, в който към надвисналия му таван се оказва ново заглавие. Така самотата придобива ново измерение. Шумно, осеяно с думи и чужди мисли.

„Прекалено шумна самота” определено е роман обяснение в любов към изкуството. Майсторско бягство от реалността и отъпкване на нови пътеки към себе си.

„Трийсет и пет години опаковам стара хартия и книги и живея в страна, която от петнайсет поколения насам знае да чете и да пише, живея в бивше кралство, където е било и продължава да бъде обичай и мания хората търпеливо да пресоват в главата си мисли и картини, носещи неописуема радост и още по-голяма тъга, живея сред люде, готови за пакет пресовани мисли да дадат и живота си.“

От обикновен мислител Хантя израства във философ, в различния мислител. А страниците на историята му се врязват дълбоко в сърцето на читателя.

През призмата на „малкия човек”, през неговия изключително стеснен микрокосмос Бохумил Храбал създава разказ за изключителната сила на изкуството, което дори и под тежестта на пресата на ежедневието успява да запази мечтите живи.



Книговодител: Зимен панаир на книгата 2018 г.

Честито, книжни хора! Започна най-истеричната седмица за всички четящи.  В този алтернативен книговодител съм се постарала да обиколя п...